Прочетен: 3638 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 20.01.2011 08:52
Точно преди четиридесет години бях новобранец в Спортната школа, там от всички сгради сега е останала само тази на музея ”Земята и хората”. След клетвата в началото на декември всички лекоатлети заминаха на лагер за десетина дни в ” Спортпалас”, на Златните пясъци. Само аз и адашът Любомир Пранджев не се уредихме, казаха ни, че за нас не достигат средства. Явно ни нямаха доверие, че ще оправдаем армейската чорба. Обаче ни пуснаха извън казармата, като бяхме инструктирани от
треньорите да не се показваме пред началниците, че да не стане беля. Особено за мен много се безпокояха. Все пак тогава живеех срещу хотел ”Хемус”, на двеста метра от поделението. Нямаше друг от цялата българска армия, който да е толкова близо до родния си дом, без съмнение.
И така, адашът замина за Благоевград, при родителите си. А аз на село, при баба и дядо. На осем километра от Казанлък. Сутрин ставах и след закуска се качвах на
селския рейс до града. Защото трябваше да тренирам, и то двуразово, сутрин и вечер. Стадионът в Казанлък е на северния край, беше си съвсем приличен. Което ми беше много странно, там видях един комшия, един дувар ни делеше на село. Казваше се Лютви. Няколко години беше по-голям от мен, и вече в националния мъжки отбор за спринтовите бягания. Та с него тренирах, но най-вече сам като щур обикалях пистата.
На втория или третия ден обаче се поддадох на изкушението, да ходя само веднъж на стадиона. То отделно, че баба сутрин ме коткаше с греяна ракийка, трудно й отстоявах. А вечер дядо ми точеше от червеното вино в запотена каничка, на печката цвърчяха наденички или прясно заколено пиле, в моя чест. Старците тогава бяха около седемдесетте. Моето гостуване за тях беше голяма радост.
А последните два-три дни дори не стъпих на стадиона. На приказка с дядо, на усмихната раздумка с баба, вечер с няколко роднински наборчета, първо в единия, после в другия. Спортният режим нещо не се връзваше със бумтящата печка, мезетата, туршийката и ракийката.
И така минаха десетината дни, и когато се прибрахме в школата, какво да видим. Аз не толкова, но адашът Пранджев беше яко издул бузите. Голям смях падна с него, треньорът ни - Бомбата му викаха всички, направо се втрещи. Беше качил почти седем-осем килограма. Явно неговата разкладка е била далеч по-голяма от бабината.
Така, че не му връзвайте кусур на Дембелето. Майтапя се, разбира се. Ето, и ние тогава сме нарушавали спортния режим. Макар, че десет от казармените дни ги изкарахме вкъщи, това не се отрази на боеспособността на българската армия, сигурен съм в това.
10.12.2010 Любомир Николов
10.12.2010 13:10
Поздрави, Любо !:)
Например един към плувците, който май не можеше и да плува.
Или един от футболерите, който си загуби пушката по време на клетвата, голям смях.
Иначе ни хранеха здраво, та там имаше щангисти, борци и боксьори, за които "мамбото" беше религия.
10.12.2010 13:26
Голяма веселийка, наистина ме разсмя! А този твой адаш има ли нещо общо с Ива Пранджева или е съвпадение?
хихихих
Винаги съм се питал, дали имат нещо общо. Все пак много рядка фамилия. И до сега не знам.
Да беше го видяла адашът какви бузонки беше издул, сигурно десет дни не беше мърдал от кухнята вкъщи!
На " Спортпалас" отидох седем години след това, на Спартакиада на енергетика. Една седмица-голям живот! Последните вечери наблегнахме на водката и на къпането под луната, за осеферване!
Хубава да е и за теб, Мая!
Вълнуващ живот...
Поздрави!
2. Моята смокиня и Каваците.
3. Първият ми текст - Централна Стара планина.
4. Бързотечно си тече животът!
5. Един приятел, Веско от Веселиново-Ямболския край.
6. Всеки има своите Хималаи. Но това са истинските на Зори.
7. Рожден ден - разказ
8. Цвете в моето око.
9. Чичо ми Чавдар - споменът е жив!
10. Тилито-Лилито, една душа безбрежна!
11. Стефо, благодаря ти!
12. Аnni Cordy