Прочетен: 18156 Коментари: 43 Гласове:
Последна промяна: 15.02.2013 08:36
Невероятно!
Мери Ахерн Максуел от Мелстоун, щата Монтана, почина в понеделник, 4 февруари на 95 годишна възраст. Баща и беше имигрант от Ирландия, а майка и потомствена янки. Мери обожаваше родителите си и се стремеше да им подражава с добротата и работливостта си.
Мери израсна в резервата на инидианците Кроу, където яздеше уелското си пони, прескачайки храсти от див пелин и където в горещите летни дни се прокрадваше в голямата зеленчукова градина на баща си, за да яде сърцевината на узрелите дини. В резервата баща и търгуваше със зеленчуци от името на консервния концерн Кембъл. Заедно с брат си, Мери яздеше до продоволствения обоз в ранчото Антлър, където компания за обяд им правеха каубоите от района. Студеният Вятър и Простреляният в Ръката бяха двама от най-близките и индиански приятели. Все още пазим нейна снимка на която са с Простреляния в Ръката и двамата на коне, тя още дете, а той беловлас старец.
Мери прекара юношеските си години близо до Св. Ксавие, щата Монтана, където учеше в училището Маунт Покет, поне в годините когато живееха достатъчно близо до сградата на училището, за да може тя да го посещава. Мери четеше много и често вземаше две години за една, за да навакса. Тя се дипломира в гимназията Едгар през 1935 и беше последната останала жива от випуска си, въпреки че заедно с много от съучениците си празнуваха петдесет години от завършването си през 1985. След гимназията Мери учи в полувисшия търговски институт в Билингс, където за кратко работи в една кантора.
Мери се запозна и се омъжи за един млад каубой от равнините на Команчите на име Джим. Джим препусна през двора и отмъкна сърцето и което завинаги остана негово. Любовта им бе чиста, дълбока и вечна. Джим беше прекупвач на зърно и работник по поддръжката на зърнените силози, в различни части на щата, като най-дълго се задържаха с Дутон, докато през 1955 не събраха необходимте средства за да купят собствена земя в Мелстоун. Тук те създадоха своето ранчо и живяха заедно 63 години до смъртта на Джим преди 11 години.
Мери обичаше живота на домакиня и майка и излъчваше удовлетвореност през годините на Втората световна война и следвоенния период. Тя отваряше портите на ранчото, когато стадата овце се прибираха и можеше да готви за цял отбор стригачи на вълна на малка походна печка. Мама обожаваше дървета и ги садеше където и да беше дома и, често носейки кофи с вода за да ги полива в изсъхналата прерия на Монтана.
Докато косите и не побеляха мама бе надарена с красива кестенява коса, която и през ум не и минаваше какво да прави. Може би косата и беше неукротима, но в повечето случаи за прическата и се грижеше вятърът. Много отдавна се отказахме да и придадем някакъв стил. Суетата просто не беше част от характера и. Тя беше нашата дива ирландска роза.
Мама беше най-големия авторитет в семейството и следеше за дисциплината. Така че, с някои известни изключения в лицето на братята ми, разбира се, ние се подчинявахме безпрекословно. С внуците тя беше друга. Те я дразнеха и говореха или вършеха възмутителни неща и все пак се измъкваха безнаказано. Мери се гордееше толкова много с тях, и изпитваше огромна радост от 17-те си внуци.
Мери беше силна и независима жена. Беше борбена, понякога беше прекалено пряма без да се замисля за последствията. Всеки от нас бе наясно какво мисли тя за него. Тя бе предана до болка и откриваше добринка у хора, които другите биха отминали.
През целия си живот Мери се бе отдала на писане на писма и ценеше писмата, които получаваше в отговор. Тя списваше дописка от Мелстоун за вестника в Раундъп през петдесетте и шесдесетте години и статиите и винаги бяха изпълнени с живот. Тъй като четеше много, тя обожаваше да обсъжда книги и да дискутира събитията по света. Особено и харесваше историята, както местната, така и световната. Преди няколко години участваше в радиопредавания, в които разказваше спомени от детството си. Сега тези предавания, заедно с други, са част от колекцията на библиотеката на Американския Конгрес.
Мама имаше пакостливо чувство за хумор и обичаше да си прави шеги със семейството си и с приятели. Тези от вас които са били обект на такива шеги, знаят мнго добре за какво става въпрос. Тя бе кралица на гостоприемността. Мери великодушно приемаше хора в нашата общност и обожаваше когато някой идваше да я посети. Много добри приятели ще пийнат чай, ще хапнат шоколад и ще си спомнят за нея.
С течение на времето нейният свят се смали. Накрая беше почти сляпа и вече не можеше да прочете дори заглавията на статиите във вестниците. Мери излкючи любимото си радио, за да може да чува ако телефонът звъни. Но никога не се оплакваше и остана игрива и с бистър ум до края. Когато не можехме да се сетим за име, дата или място питахме мама и тя винаги си спомняше.
Полюшвай се леко омайна колеснице, ела да заведеш нашата майка у дома. И нека ангели с песен я въведат в рая.
Сега сме пръснати надлъж и шир. Но за всички нас, „домът“ беше винаги където бяха мама и татко и все още е там.
11.02.2013 10:11
некрологът е нещо като телеграма - кратко стихче, хайку, три -четири изречения, иил пък скамо "Липсавш ни". Той е епитафия. А не биографияга на някого от раждането до смъртта му-
Тук има всичко друго, но не и тъга. Не е целта ми да предизвиквам нечие съчувствие.
Бъди здрава!
Сигурно самата истина за тебе -чи наистина си бил главанак
Тривиалното "....липсваш ни....обичаме те....ще те помни винаги....отъпкана пътека ни води до....." изтъркани клишета,които стоят под всяка снимка не обичам да чета.Това дори не е некролог - приятен спомен за достоен човек.
11.02.2013 19:31
Това е снимка от нашия съблогър Славимир Генчев:
http://slavimirgenchev.info/wp-content/uploads/2013/01/819411_553199954699135_339265072_o.jpg
Позрави!
Поздрави!
А относно "некролозите" -- когато някой умре в щатите, близките му пускат кратко съобщение в местния вестник, а написаното по-горе се прочита на самото погребение от някой от роднините на починалия. Некролози като в България НЯМА.
Благодаря, че го сподели!
:)
11.02.2013 22:06
Именно-обичали са я и са се грижили за нея до края й!
Защо ли не са я пратили в един образцов страрчески дом,за да се грижат професионално за нея?!
Ще кажа само, че когато преди двадесет и една години баща ми почина, аз бях ужасен, че трябва да избирам от пет различни шаблона. Явно очите ми са излъчвали нещо силно, защото ми позволиха да напиша няколко изречения. Тогава се почувствах щастлив, че мога да го изпратя с моите си думи.
Поздрави!
Хубава вечер!
Извинявай! и аз нямаше да коментирам...
Апостол най- добре знае ,че там главанаци няма
Цял живот вървим към нея ,за да станем равни
Поклон!
12.02.2013 01:00
Поздрави!
2. Моята смокиня и Каваците.
3. Първият ми текст - Централна Стара планина.
4. Бързотечно си тече животът!
5. Един приятел, Веско от Веселиново-Ямболския край.
6. Всеки има своите Хималаи. Но това са истинските на Зори.
7. Рожден ден - разказ
8. Цвете в моето око.
9. Чичо ми Чавдар - споменът е жив!
10. Тилито-Лилито, една душа безбрежна!
11. Стефо, благодаря ти!
12. Аnni Cordy