Прочетен: 4722 Коментари: 24 Гласове:
Последна промяна: 05.04.2017 14:25
Старецът напоследък сънуваше един и същи сън, вече половин година. Изкачваше се по стръмния и посипан с камънак път, нагоре към снежния връх на планината. Усилията да преодолее болките на старостта го задъхваха, стъпките му бяха бавни и неуверени. Но устремени нагоре. И когато му оставаха последните метри, нещо го задушаваше, крайниците му изтръпваха и той се будеше, изправен в леглото, целият облян в пот.
С нетърпение дочака пролетта. Дърветата бяха открили отново зеления си цвят, сякаш жълт прах беше засипал храстите, червените цветове на ябълковото дърво пред прозореца му говореха, че вече е дошло времето на голямото изпитание. Да се изкачи отново там, горе. Или да се примири със старостта.
Момчето беше вече решило, ще се катери до върха. Не му е нужен никой. Трябва да докаже, че може и сам, и че е вече пораснал. Раницата, обувките, шапката и ръкавиците, малко храна и вода. И един стар, с олющено стъкло и циферблат ръчен часовник. Този на баща му, оставил ги с майка му толкова рано. Но не чак толкова, момчето помнеше, как заедно изкачваха планината и върховете. Не и най-големия и високия, сега вече беше неговият ред. "Ще се справя, времето ми вече е дошло", си мислеше момчето и с нетърпение чакаше зимата да си отиде.
Утрото ги застигна някъде в началото на пътя. Слънцето опитваше да се промуши през сивкавата и лепкава пелена, с които бяха наметнати облаците, дърветата потръпваха от студ, тревата все още беше студена и влажна. Отпред вървеше старецът, отсякъл здрав клон, на който се подпираше, когато спираше за кратката си почивка. Момчето го следваше отдалеч, и бързо го застигаше. Вятърът свистеше наоколо, птиците отдавна се бяха разбудили, поляната с дивите ягоди беше разпиляла бялото навсякъде по себе си. А двамата мислеха за едно и също, за снежния връх там горе, но по различен начин се бяха устремили към него.
За единия той беше началото.
За другия, началото на края. А може би и самият край.
Момчето вече беше под върха, когато нещо го накара да се обърне назад. Някаква неясна и неопределена мисъл. Старецът беше на двеста метра по-надолу, личеше, че му е много трудно. Потта беше избила по цялото му набръчкано и съсухрено лице, най–гъстите капки се бяха спрели над белите му гъсти вежди. Якето беше раздърпано по тялото му, краката едва го държаха изправен, по-скоро тоягата го задържаше, за да не падне върху каменистата пътека. Само погледът не се предаваше, момчето не можа да види това, но почувства, че той няма да е достатъчен, за да го изведе на върха. Времето беше едно, но за двамата съвсем различно. Начало или край, зависеше чие притежание е.
- Не ми помагай, недей- промълви старецът, момчето го беше подпряло с едната си ръка под мишницата.
- Имаме още малко до върха, само стотина метра. Горе ще си починеш- му каза момчето- Ще вървим двамата.
- Остави ме тук, ако мога, ще дойда и сам. Ти върви, върви!
Този ден бавно и сигурно вървеше към своя край. След него щеше да дойде още един, и още един, и още един...
Върховете ще бъдат също отново изкачвани. За пръв, или за последен път. Ще ги изкачват сами момчета, които горе ще се превръщат в мъже, понякога ще ги катерят и старци. Които не ще искат да повярват, че ще им е за последно. Някои ще се отказват по средата на пътя, други в неговия край, под върха. Трети ще го изкачат, но не ще повторят отново.
Но това момче, и този старец, те ще бъдат винаги там горе, защото единият има години пред себе си.
А другият пък има години зад гърба си.
Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето.
15.04.2010 Любомир Николов
Интересни лични истории на курсисти от П...
Интересни лични истории на курсисти от П...
Хубава вечер!
Бяха красиви двамата!
Тоест да изменяме външността си, но не и същността си.
Ама не става, и въпреки това...
Б.
Поздравления!
А другият пък има години зад гърба си.
Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето." - хареса ми! Поздрави, Любо!
Чудно пишеш!
Очарована съм!
Напомни ми за един друг коментар.
http://lubara.blog.bg/izkustvo/2009/04/08/byrzotechno-razkaz.319582
Лека вечер!
Не на тъгата!
По-важното е да носим този връх в сърцето си!
Развълнува ме и много ми хареса!
Поздрави и от мен, Lubara!
Но тук нека да е по твоя начин, ckarlet!
Хубав разказ и много близък до реалността, взет от самият живот.
Симпатичен ми е.
Пак ще кажа, навремето много бях впечатлен от възрастния мъж, подкрепян от младото момче. Под връх Мусала.
Тази зима едни алпинисти дори изкачиха някакъв връх с приятеля си, парализиран вследствие минало негово качване по върховете. Голяма краста си е, мен не ме тресе толкова, но ги разбирам и малко им завиждам понякога.
2. Моята смокиня и Каваците.
3. Първият ми текст - Централна Стара планина.
4. Бързотечно си тече животът!
5. Един приятел, Веско от Веселиново-Ямболския край.
6. Всеки има своите Хималаи. Но това са истинските на Зори.
7. Рожден ден - разказ
8. Цвете в моето око.
9. Чичо ми Чавдар - споменът е жив!
10. Тилито-Лилито, една душа безбрежна!
11. Стефо, благодаря ти!
12. Аnni Cordy