Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.04.2010 17:24 - Старецът и момчето- разказ
Автор: lubara Категория: Изкуство   
Прочетен: 4590 Коментари: 24 Гласове:
17

Последна промяна: 05.04.2017 14:25

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                Старецът напоследък сънуваше един и същи сън, вече половин година. Изкачваше се по стръмния и посипан с камънак път, нагоре към снежния връх на планината. Усилията да преодолее болките на старостта го задъхваха, стъпките му бяха бавни и неуверени. Но устремени нагоре. И когато му оставаха последните метри, нещо го задушаваше, крайниците му изтръпваха и той се будеше, изправен в леглото, целият облян в пот.                     
                         С нетърпение дочака пролетта. Дърветата бяха открили отново зеления си цвят, сякаш жълт прах беше засипал храстите, червените цветове на ябълковото дърво пред прозореца му говореха, че вече е дошло времето на голямото изпитание. Да се изкачи отново там, горе. Или да се примири със старостта.

                         Момчето беше вече решило, ще се катери до върха. Не му е нужен никой. Трябва да докаже, че може и сам, и че е вече пораснал. Раницата, обувките, шапката и ръкавиците, малко храна и вода. И един стар, с олющено стъкло и циферблат ръчен часовник. Този на баща му, оставил ги с майка му толкова рано. Но не чак толкова, момчето помнеше, как заедно изкачваха планината и върховете. Не и най-големия и високия, сега вече беше неговият ред. "Ще се справя, времето ми вече е дошло", си мислеше момчето и с нетърпение чакаше зимата да си отиде.

                          Утрото ги застигна някъде в началото на пътя. Слънцето опитваше да се промуши през сивкавата и лепкава пелена, с които бяха наметнати облаците, дърветата потръпваха от студ, тревата все още беше студена и влажна. Отпред вървеше старецът, отсякъл здрав клон, на който се подпираше, когато спираше за кратката си почивка. Момчето го следваше отдалеч, и бързо го застигаше. Вятърът свистеше наоколо, птиците отдавна се бяха разбудили, поляната с дивите ягоди беше разпиляла бялото навсякъде по себе си. А двамата мислеха за едно и също, за снежния връх там горе, но по различен начин се бяха устремили към него.
                        За единия той беше началото.
                         За другия, началото на края. А може би и самият край.

                         Момчето вече беше под върха, когато нещо го накара да се обърне назад. Някаква неясна и неопределена мисъл. Старецът беше на двеста метра по-надолу, личеше, че му е много трудно. Потта беше избила по цялото му набръчкано и съсухрено лице, най–гъстите капки се бяха спрели над белите му гъсти вежди. Якето беше раздърпано по тялото му, краката едва го държаха изправен, по-скоро тоягата го задържаше, за да не падне върху каменистата пътека. Само погледът не се предаваше, момчето не можа да види това, но почувства, че той няма да е достатъчен, за да го изведе на върха. Времето беше едно, но за двамата съвсем различно. Начало или край, зависеше чие притежание е.
              -  Не ми помагай, недей- промълви старецът, момчето го беше подпряло с едната си ръка под мишницата.
                  - Имаме още малко до върха, само стотина метра. Горе ще си починеш- му каза момчето- Ще вървим двамата.
                     -   Остави ме тук, ако мога, ще дойда и сам. Ти върви, върви!

                     Този ден бавно и сигурно вървеше към своя край. След него щеше да дойде още един, и още един, и още един...

                         Върховете ще бъдат също отново изкачвани. За пръв, или за последен път. Ще ги изкачват сами момчета, които горе ще се превръщат в мъже, понякога ще ги катерят и старци. Които не ще искат да повярват, че ще им е за последно. Някои ще се отказват по средата на пътя, други в неговия край, под върха. Трети ще го изкачат, но не ще повторят отново.
                            Но това момче, и този старец, те ще бъдат винаги там горе, защото единият има години пред себе си.
                            А другият пък има години зад гърба си.                                 
                            Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето.

 

                      15.04.2010                                        Любомир Николов

 

           




Тагове:   момчето,   разказ,


Гласувай:
17



Следващ постинг
Предишен постинг

1. ivankalilova - Хубав разказ !Развълнува ме при...
15.04.2010 17:53
Хубав разказ !Развълнува ме приятелю!Горе главата !
Хубава вечер!
цитирай
2. lubara - Поздрави, ivankalilova ! Хубава вечер и за теб!
15.04.2010 18:01
Преди двадесет години, под Мусала, видях един старец, много възрастен. Подкрепяше го може би внук му, младо момче.
Бяха красиви двамата!
цитирай
3. bapha - никой не иска да се примирява,
15.04.2010 18:48
независимо от причините :)
цитирай
4. lubara - Поздрави, bapha !
15.04.2010 19:19
Всички искаме да остаряваме, ама да сме си същите, да се катерим, да щуреем, да перкулясваме от дъжд на вятър.
Тоест да изменяме външността си, но не и същността си.
Ама не става, и въпреки това...
цитирай
5. kalin8 - Хубав разказ!
15.04.2010 21:39
Колело е животът...
Б.
цитирай
6. lubara - Поздрави, kalin8 !
15.04.2010 21:56
И колко бързо се върти, нали!
цитирай
7. mamas - Да носиш върха в сърцето си...
15.04.2010 23:01
Планинския или някакъв друг - няма значение. Важното е да е връх, а не пропаст.

Поздравления!
цитирай
8. lubara - Поздрави на една кандидат-туристка!
15.04.2010 23:41
Малко остана, идва лятото. Тогава ще го изкачим този, или някой друг връх. Важното е да го искаме.
цитирай
9. eien - Силен финал!
16.04.2010 09:33
Браво!
цитирай
10. lubara - Поздрави, еien !
16.04.2010 12:04
Здравей, далечна приятелко! Когато преди доста години под Мусала видях двамата, един много възрастен, и едно момче, което го подкрепяше, много се впечатлих. Имаше такава сила в погледа на този старец, защото не беше сам. И защото само голямата му обич към планината го беше изпратила там горе, където навярно е бил неведнъж.
цитирай
11. erato7 - "Но това момче, и този старец, ...
16.04.2010 16:03
"Но това момче, и този старец, те ще бъдат винаги там горе, защото единият има години пред себе си.
А другият пък има години зад гърба си.
Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето." - хареса ми! Поздрави, Любо!
цитирай
12. lubara - Поздрави, erato7
16.04.2010 16:14
Преди 22 години ги видях, двамата. Тече си времето.
цитирай
13. monna - Към върха и още по-нагоре...
16.04.2010 16:47
....лети ...!

Чудно пишеш!
Очарована съм!
цитирай
14. lubara - Поздрави, monna !
16.04.2010 17:01
А ти чудно рисуваш!
цитирай
15. monna - ......Ах....!
16.04.2010 17:21
...кой разплака доброто момиче....??!!!
цитирай
16. lubara - Поздрави отново, monna !
16.04.2010 17:37
Е, недей така.
Напомни ми за един друг коментар.
http://lubara.blog.bg/izkustvo/2009/04/08/byrzotechno-razkaz.319582
цитирай
17. monna - Е, но аз не съм мъжко момиче...
16.04.2010 18:13
....и съм много емоционална...
Лека вечер!
Не на тъгата!
цитирай
18. lubara - Лека вечер, monna!
16.04.2010 18:15
И не на самотата !
цитирай
19. tili - Трудно се катери
16.04.2010 23:56
върха, старостта те връхлита някак неочаквано. Но пътят е нагоре - до края, нали? ;-)))
цитирай
20. lubara - Поздрави, tili !
17.04.2010 10:51
Така е, Лили! И ако има някой след нас, това ни дава сили!
цитирай
21. ckarlet - Животът ни е едно изкачване на въ...
17.04.2010 15:33
Животът ни е едно изкачване на върхове, Lubara!
По-важното е да носим този връх в сърцето си!
Развълнува ме и много ми хареса!
Поздрави и от мен, Lubara!
цитирай
22. lubara - Поздрави, ckarlet !
17.04.2010 15:47
Погледнато под друг ъгъл, всички носим сизифското в себе си.
Но тук нека да е по твоя начин, ckarlet!
цитирай
23. kasnaprolet9999 - Хубав разказ,
21.04.2010 10:55
Напомня ми за последните години на моя приятел бай Ангел, с който ходех за билки.Бяха му направили операция на сърцето и трудно ходеше по стръмното, а аз пбях като козичка, все тичах напред, после го изчаквах на някое място, където имаше билки, до като ги набера и той пристигаше. Все го теглеше да поседне под някоя дебела сянка. Това ме поизнервяше, защото моето свободно време беше броени часове и аз все трябваше да бързам, за да смогна през почивните дни да набера от всички билки, които бяха цъфнали, пък и нямах търпение да обиколя навсякъде. Освен това много се страхувах, че може да му стане лошо някъде по пътя и аз няма да мога да му помогна. Веднъж му се зави и свят, приложих му биоенергетично лечение по методите на Джуна и се пооправи, ама трудно можех да предположа, че това ще помогне винаги. Накрая често не му се обаждах, когато ходех за билки по тази причина, а той като ме видеше с пълната кошница, когато се връщах само клатеше глава и казваше, ех ти, пак си брала без мен, а аз толкова те чаках. Чувствах се виновна и на следващия път му се обаждах, така минаваше времето, но ако знаех колко бързо ще си иде, нямаше да го лишавам от моята компания. През пролетта на 2006 г. ми се обади по мобилния от един хълм над селото, беше набрал иглика и ми каза, че набрал и за мен, така и не успя да ми я даде, получи инсулт месец след това. През тази пролет не можах да намеря време да ида на билкобер и той е ходил сам, той е от хората, преминал през цялото било на Стара планина, открай до край,когато е бил младеж. За него може да се каже, че върхът е в главата му и с него си умря.
Хубав разказ и много близък до реалността, взет от самият живот.
цитирай
24. lubara - Поздрави, kasnaprolet9999 !
21.04.2010 12:47
Този бай Ангел е бил много привързан към планината, към гората, към хората.
Симпатичен ми е.
Пак ще кажа, навремето много бях впечатлен от възрастния мъж, подкрепян от младото момче. Под връх Мусала.
Тази зима едни алпинисти дори изкачиха някакъв връх с приятеля си, парализиран вследствие минало негово качване по върховете. Голяма краста си е, мен не ме тресе толкова, но ги разбирам и малко им завиждам понякога.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubara
Категория: Изкуство
Прочетен: 4575763
Постинги: 689
Коментари: 9099
Гласове: 19614
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031