Постинг
13.11.2021 07:22 -
Човекът, който храни гълъбите - разказ
Автор: lubara
Категория: Изкуство
Прочетен: 4385 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 13.11.2021 11:21

Прочетен: 4385 Коментари: 0 Гласове:
6
Последна промяна: 13.11.2021 11:21


- Ти си само за снимка, с тези гълъби покрай себе си- така му рекох в тази прекрасна утрин. Защото предчувствах, че днес излиза интервюто ми. А и книгата ми добре се продава, взех я преди седмица от една софийска печатница. Не съм бързал да я издавам, две години отлежаваше в компютъра ми. Но лятото си казах, защо да не си я подаря по случай тези години, които скоро навършвам. Все пак юбилей, не е обикновен ден.
Често го виждам как стърчи изправен пред кофите за боклук, рядко съм забелязвал да рови в тях. Но пък колелото му е като коледната шейна на добрия старец, отрупано с рекламни торбички, дисаги, дълги железа и ненужни дървени пръчки, дори няколко празни големи кашони от велпапе, които заможни хора са освободили от ценната си покупка. Нагънал ги е прилежно и завързал със сезал, а когато вдига глава и когато няма какво да прави, сякаш пресмята на колко бири се равняват. Така изпъкват скулите му, бърчи устни и сякаш решава задачи по математика в класно за трето отделение. Лицето му е насечено, веждите сключени над сините очи, а матовата му кожа дали е от прашните вехтории, които отарашва с мръсните си ръце или просто си е такъв от рождение, не мога да знам. С две думи прилича на клошар, на който това му е втора работа, за да си докарва допълнителни доходи, все пак трудно е в днешно време да свързва човек двата края. Чупи хляба, който си носи или е докопал до кофите, това никога не разбрах.
- Нали не ме поднасяш– безобидно ми отговаря, край него птиците пърхат и кълват, но когато ги доближавам сякаш самият Хичкок ги режисира, толкова много саи почти са отлепили крилата си от земята.
- Моля ти се, говоря напълно сериозно, рядко мога да видя хора, хранейки не само себе си, а и птиците - което си е самата истина. Само че не ми е удобно да навлизам в личното му пространство, Иначе снимката му ще е всред фаворитите за някоя годишна награда на тема съвременния градски човек, например. Сигурен съм.
- Дълги години съм бил горе, в планината. Там отглеждах животни, много животни. Научил съм се да ги обичам и сега тук, в града, с тези птичета се залисвам от време, навреме- така ми казва.
Но нямам време да моля разрешение да го снимам и бързо се вмъквам в близката книжарница до самия параклис, където вече десета година празникът на Свети Мина е започнал. Хората са се свили в якетата и повечето са вътре около тримата божи служители в патрахили, които напевно и с увереност служат на Бога. Други са навън, не смеейки да влязат вътре заради прословутия бацил, който ни мори вече две години. Трети пък, и то не малко, дзиндзирикат като мокри косчета, чакайки водосвета и най-вече подавките, които направо ще им подарят обяда, а чаша-две червено вино ще им затоплят не само телата, а и душите. Тази година е малко по-трудна при купуването на дребните артикули, но все пак касата се пълни с пари и бели монети. Жълтите могат да докарат бедност и затова не ги взимам, особено в днешния ден. Бутилките светена вода се харчат най-много. Да ни закриля светеца, всички това си мислим и когато службата вече е завършила, започват да прииждат повече хора. Голямата питка с украсата на крилата на ангелите, житото с цветните листенца от захар и кутиите с парчета риба или кебапче, гарнирани с картофена салата и кисела краставичка свършват бързо, слънцето вече хвърля сянката на голямата сграда далеч от мнозинството в зелената все още трева наоколо и тогава започва надеждата да е денят съвършен.
В ранният следобед празникът е почти преминал. Минаха различни хора, някои нямаха левче за бутилка с образ на Светеца и си отнесоха само почти пълното стомахче. Други не се колебаеха и си взеха това, което им трябва, но най-вече вяра. А най-големият дарител, купил две бутилки светена вода за банкнотата с образа на поета с името на славей беше дошъл с цялото си семейство. Но не обикаляха изнесените маси, на които бяха сложени малките сладки, кутиите с бонбони и нашарени с червените капки от разпилените малки чаши с вино. Млади са, красиво облечени са, със самочувствие и добри обноски са. Да има такива хора, така си мисля и обратно си тръгвам за вкъщи. Човекът с гълъбите го няма, може би е долетял на други територии, без да му направя снимка и този път.
Често го виждам как стърчи изправен пред кофите за боклук, рядко съм забелязвал да рови в тях. Но пък колелото му е като коледната шейна на добрия старец, отрупано с рекламни торбички, дисаги, дълги железа и ненужни дървени пръчки, дори няколко празни големи кашони от велпапе, които заможни хора са освободили от ценната си покупка. Нагънал ги е прилежно и завързал със сезал, а когато вдига глава и когато няма какво да прави, сякаш пресмята на колко бири се равняват. Така изпъкват скулите му, бърчи устни и сякаш решава задачи по математика в класно за трето отделение. Лицето му е насечено, веждите сключени над сините очи, а матовата му кожа дали е от прашните вехтории, които отарашва с мръсните си ръце или просто си е такъв от рождение, не мога да знам. С две думи прилича на клошар, на който това му е втора работа, за да си докарва допълнителни доходи, все пак трудно е в днешно време да свързва човек двата края. Чупи хляба, който си носи или е докопал до кофите, това никога не разбрах.
- Нали не ме поднасяш– безобидно ми отговаря, край него птиците пърхат и кълват, но когато ги доближавам сякаш самият Хичкок ги режисира, толкова много саи почти са отлепили крилата си от земята.
- Моля ти се, говоря напълно сериозно, рядко мога да видя хора, хранейки не само себе си, а и птиците - което си е самата истина. Само че не ми е удобно да навлизам в личното му пространство, Иначе снимката му ще е всред фаворитите за някоя годишна награда на тема съвременния градски човек, например. Сигурен съм.
- Дълги години съм бил горе, в планината. Там отглеждах животни, много животни. Научил съм се да ги обичам и сега тук, в града, с тези птичета се залисвам от време, навреме- така ми казва.
Но нямам време да моля разрешение да го снимам и бързо се вмъквам в близката книжарница до самия параклис, където вече десета година празникът на Свети Мина е започнал. Хората са се свили в якетата и повечето са вътре около тримата божи служители в патрахили, които напевно и с увереност служат на Бога. Други са навън, не смеейки да влязат вътре заради прословутия бацил, който ни мори вече две години. Трети пък, и то не малко, дзиндзирикат като мокри косчета, чакайки водосвета и най-вече подавките, които направо ще им подарят обяда, а чаша-две червено вино ще им затоплят не само телата, а и душите. Тази година е малко по-трудна при купуването на дребните артикули, но все пак касата се пълни с пари и бели монети. Жълтите могат да докарат бедност и затова не ги взимам, особено в днешния ден. Бутилките светена вода се харчат най-много. Да ни закриля светеца, всички това си мислим и когато службата вече е завършила, започват да прииждат повече хора. Голямата питка с украсата на крилата на ангелите, житото с цветните листенца от захар и кутиите с парчета риба или кебапче, гарнирани с картофена салата и кисела краставичка свършват бързо, слънцето вече хвърля сянката на голямата сграда далеч от мнозинството в зелената все още трева наоколо и тогава започва надеждата да е денят съвършен.
В ранният следобед празникът е почти преминал. Минаха различни хора, някои нямаха левче за бутилка с образ на Светеца и си отнесоха само почти пълното стомахче. Други не се колебаеха и си взеха това, което им трябва, но най-вече вяра. А най-големият дарител, купил две бутилки светена вода за банкнотата с образа на поета с името на славей беше дошъл с цялото си семейство. Но не обикаляха изнесените маси, на които бяха сложени малките сладки, кутиите с бонбони и нашарени с червените капки от разпилените малки чаши с вино. Млади са, красиво облечени са, със самочувствие и добри обноски са. Да има такива хора, така си мисля и обратно си тръгвам за вкъщи. Човекът с гълъбите го няма, може би е долетял на други територии, без да му направя снимка и този път.
А може би животът напълно му е вдигнал гълъбите. Кой знае, та той е само един чудатник, който от немай-къде храни себе си и петнадесетина птици, ако му се намират наблизо.
11.11.2021. Любомир Николов
Военно-технически загуби на Украйна към ...
Историите на кученцето Карла
Няма право на присъствие в публичното пр...
Историите на кученцето Карла
Няма право на присъствие в публичното пр...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Катя е слънчева жена!
2. Моята смокиня и Каваците.
3. Първият ми текст - Централна Стара планина.
4. Бързотечно си тече животът!
5. Един приятел, Веско от Веселиново-Ямболския край.
6. Всеки има своите Хималаи. Но това са истинските на Зори.
7. Рожден ден - разказ
8. Цвете в моето око.
9. Чичо ми Чавдар - споменът е жив!
10. Тилито-Лилито, една душа безбрежна!
11. Стефо, благодаря ти!
12. Аnni Cordy
2. Моята смокиня и Каваците.
3. Първият ми текст - Централна Стара планина.
4. Бързотечно си тече животът!
5. Един приятел, Веско от Веселиново-Ямболския край.
6. Всеки има своите Хималаи. Но това са истинските на Зори.
7. Рожден ден - разказ
8. Цвете в моето око.
9. Чичо ми Чавдар - споменът е жив!
10. Тилито-Лилито, една душа безбрежна!
11. Стефо, благодаря ти!
12. Аnni Cordy