Участвах в един конкурс. Разказ до 1800 знака. 
                                      - Разходка в Стария град -

       Стоя пред входа на панаира, с лице към булеварда и залязващото мартенско слънце. Колата, изминала около двеста километра, съм паркирал в малка уличка отсреща. В джоба на изтърканото ми кожено яке има мартеница. За нея.
       Пред мен на около двадесет метра изскача момиче, с бяло поло и черно манто. С високо вдигната ръка, походката й е почти момчешка. Прегръщаме се.
       Подавам мартеницата. Тя протяга длан, в нея има червенобяла лента за здраве.
       - Може и на глезена – ми казва, аз се колебая, усмивката й ме е пронизала.
       Вървим по моста към Стария град. Реката е отразила първите проблясъци на вечерните светлини, около нас шуми градът, вече се изкачваме по стъпалата нагоре. Изведнъж става тихо, чуваме собствените си стъпки. Времето е спряло. Световете ни са се докоснали, моят е изостанал, нейният е избързал. Звездите на небето ни се радват, жълтата луна се усмихва, топлият предпролетен вятър ни докосва съучастнически. Калдъръмът под краката е станал гладък от тихото движение на сенките ни. Говорим за приятелства, за млади наивни любови, за планински пътеки и лунни нощни разходки.   
         Говорим за всичко. 

                                                           -- -- -- --

       Минавам подлеза, насреща ми е входът на панаира. Отведнъж го съзирам. Висок, но не много, бялата брада контрастира с кестенява права коса. Махам му с ръка, след миг се прегръщаме.
          -    Когато пресичах подлеза, все още не те познавах - дарявам му усмивка.
        Подава ми мартеница, увивам я около китката си и търся неговата.
         Вървим по моста към Стария град. Походката му е почти момчешка. Под нас реката е отразила блясъците на настъпващата вечер. Изкачваме се по каменните стъпала нагоре, чемширите ухаят, часовниковата кула в далечината затрептява и нарушава тишината. Времето сякаш е спряло. Паралелните ни светове са се преплели. Край нас в синкавия здрач звучи мелодия на латерна, ние танцуваме валс. Бледата луна ни се радва, звездите се усмихват, а предпролетният вятър ни гали съучастнически. Сенките ни тихо се плъзват по неравния калдъръм. Говорим за нас, за приятелства, за млади и стари любови, за снежни планински върхове и топли безлюдни плажове.
          Говорим за всичко.
          И вече знам, че винаги ще си говорим.

          18.10.2011.                                                                                  Любомир Николов

За Стария град може да се пише само красиво и вълнуващо .
Благодаря !

И аз ти благодаря, вярно си е това, което казваш.

Това е моя стар квартал и се върнах отново.

Харесвам кратките ти разкази...
Нека хубавите разговори да продължават!...

Когато дойдеш отново ,обади ми си ,ще направим една разходка и по реката.
Моето хоби, след спорта е риболова.Може да ти уловя вякое сомче!
Поздрави и до среща в Пловдив!

това спиране и замръзване на времето;0
Браво. Любо!!!

Красиво местенце е Старият град.
В събота, ей тази дето мина, бях там и установих, че още много пъти трябва да отида до Пловдив, за да успея да го разгледам така, както заслужава :)
Поздрави!

Повече не е необходимо!
Поздрави и честита награда, приятелю!
Заслужаваш я.

Катя,аз
не
съм от наградените! Поздрави!

Хубав разказ! Поздрави, Любо!:)

Божо, с бяло вино ли върви сомчето, или не придиря много?
Напоследък не пътувам много, иначе с удоволствие!

Марине, Росица, Лили, Светла, поздрави за вас! Благодаря!

Странно, защо ли се оказах невидима?!
А просто исках да кажа, че разбирам емоцията ти за стария град. Аз не съм от там, но искам пак да отида. Другият път, ако дойда в блога ти, може би :)
Поздрави!

Мила, много права си. Заповядай отново на http://lubara.blog.bg/izkustvo/2009/03/05/pesenta-na-starata-laterna-razkaz-stihovete-sa-na-r-k.299809
Сърдечни!