Тогава бях на дванадесет. Бе лято, в Банкя имаше пионерски лагер. За тези, които не знаят пионерите бяха още непорастнали комсомолци и вече достатъчно дългучи, че да седят чавдарчета. Пионерите вече бяха „ узрели”  за повика на времето, затова от синьо цвета на връзките им бе вече преминал в ярко червено. Като, ох щях да кажа като Партията. Е, вече го казах.

                      Лагерът бе десетина дни. Не беше никак лошо, при все че повечето време бяхме заточени в училищния двор. Защото се хранехме в стола на даскалото, а спяхме в класните му стаи. Като полеви лагер. Из двора винаги имаше някакви игри, излизахме и за няколко часа из поляните нагоре, под строй разбира се. Но най- хубаво бе, когато през един висок прозорец няколко дечурлига прониквахме в спортния салон. А той защо бе затворен, кой да ти каже. Вътре играехме на всичките баскетболни кошове и хандбални врати, явно още оттогава груповия начин на живот не ми е бил много присърце.

                        И така дойдохме до последния ден от лагерните дни. А той бе наситен със събития. Първо имаше лагерно състезание по лека атлетика. Вече предполагате какво ще кажа, само на хвърлене на топка не се представих убедително. Ама с тези тънки, макар и вече с очертани бицепчета ръце накъде ще се меря с „горилите” . А ги имаше достатъчно, пубертета яко бе гепил доста от нас. Но аз бях някак крехък като физика, май и сега не съм по-различен.

                       Та разбих ги на спринт, дълъг скок и на последната дисциплина, обиколка на училището. То да имаше някаква конкуренция поне, откроявах се с две глави над останалите. После ми дадоха три от общо четирите награди. Някакви бисквити, фланелка и нещо друго. Но изведнъж момиченцата почнаха през целия ден да ме оглеждат много закачливо.

                       Имаше и екип от документалното кино, след състезанията даскалите ме избраха да показвам някакви упражнения на всички, нещо като утринна ведрина. Така ли се казваше? Камерата засне както моите победи, така и как ръководех целия народ да прави гимнастика като луд. Така и не видях после това филмче.

                      И тук започва интересното. Вечерта на лагерен огън започнахмве танци и веселие. А през същата пролет моят чичо се бе оженил. На сватбата му, която бе в кръчма „ Балкански” бяхме само най- близките. Няма да я знаете тази кръчма, на нейно място дигнаха след няколко години хотел „Хемус.” Около десет човека , аз , брат ми и едно по-малко момиченце. Така направих първите си стъпки в тангото, бе ми чудно, че музиката някак те кара да я следваш, но и да почувстваш тази тревожна близост с момичето до теб. Значи вече си порастнал.

                       И тогава край лагерния огън аз цялата вечер танцувах с едно много хубаво момиче, то ме бе избрало от всичките момчета, все мен ме канеше на танц. А и аз много го харесвах още от преди. Просто не можех да повярвам, че това се случва на мен.

                       Малко преди края на вечерта разбрах какво е това ревност. Как стана, сам не мога да си го обясня. Партньорката ми бе вече в ръцете на друг, беше тръбача на лагера. Нали ги знаете тези тръбачи какво самочувствие имат, а и бе разтропано това момче, то си личеше. Така му викахме всички - Тръбача.

                         Музикантът надви спортиста. А може би онова невинно детенце кокетираше и се подготвяше за бъдещите си победи, то и природата му го е искала още оттогава.

                          Вечерта си легнах огорчен. На другия ден до гарата бяха заедно, мойто момиче и тръбачът. Той се готвеше да остава и за другата смяна. Изпращаше гаджето си на влака, така го почувствах всичко това в онези дни.

                          Бях сигурен, че ако и мен оставят в лагера да показвам сутрин упражнения пред сънените още момчета и момичета ще тренирам хвърляне на топка до прималяване. Вместо да играя в двора или да се промушвам през прозореца във физкултурния салон.

                          И накрая ще  ги бия тези слабаци на всичко, дори на  хвърляне на топка.

                          И тогава да видим момичето вечерта пред огъня, което вече аз ще избера дали ще ме смени за някакъв си тръбач. И какво може той, да надува инструмента.

                          Въздухар с въздухар такъв!

 

 

Първи трепети. Дано да си си извадил поука и през купонджийските години вече да си имал магнетофон.Тогава това беше най-доброто средство за привличане на готини мацки :-)

То поуката, Тили, лесно. Но мангизите трудно.

голями битки ставаха след тази игра между момчетата, а ние се кефехме от страни. Имахме една красавица, наричаше се Мая, в шести клас момчетата се избиваха за нея, но в осми вече приличаше на крава и никой не я поглеждаше. Аз бях едно грозно патенце до седми клас включително, но после стана една, да не ти разправям. В крайна сметка забърсах най-интересното момче, то пък се оказа купонджия и с магнетофон, та се занизаха едни безкрайни купони....абе хубави спомени са това.

Да, но тунела май бе по-късно при нас. Когато завърших осми клас/ а то бе две години след това/, как завиждах на братовчедките си от Казанлък. Те се качваха за месец по Балкана да засаждат борчета. Там купона вечер бе много як, китари, танци, огньове. Аз веднага си харесах една тяхна съученичка, на нея дори още си спомням името.
Я стига съм се разнежвал, марш към прозата в делника!

Сега как си с хвърлянето на топката, Любо?

Гола съм вода! Ама до скоро играех футбол със връстници на сина ми. Но откакто ме защрака дясното коляно се ограничих със Стара Планина. Групата е на около тридесет, аз и бат"Наско сме за онагледяване, че човек и добре да живее остаряването е неизбежно. На 28 и 29 сме на Соколна.

С музикантите шега не бива... ;))))))))))

Ама вярно, а с музикантките съвсем!

Ей, това със Соколна, много готино. Обещай,че ще ни подариш разказ за излета. Особено в сега напъпващата пролет. Балкана, зеленината, птичките пеят... Любчо, и ние ще сме с теб. Поне духовно.

Този път, пътепис и снимки заедно! Само да не ни мине котка път!