ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА 2
Преминах пътя до храма за втори път неотдавна. Преди това няколко пъти бях разказвал историята за този храм на моите приятели и постепенно тази приказка се беше превърнала в легенда. Описвах им трудностите по пътя, обрисувах им срутения мост, запознавах ги със странния старец, и двамата търсачи на злато. Най-много им говорих за храма и птицата. Как не всеки може да ги види и какво трябва да направи за да ги види. Повечето от моите слушатели ми се присмиваха и не вярваха, но една малка част се отнесе съвсем сериозно и скоро поиска да види все пак този храм. Единодушно ме провъзгласиха за техен водач, накачорихме се на няколко коли и запрашихме към познатата поляна в началото на пътя. Там ни очакваше първата изненада. От дивата на времето поляна не беше останало почти нищо. Беше превърната в модерен паркинг, на който бяха паркирани няколко коли и един автобус. Старецът, разбира се, го нямаше. Нямаше го и поваленото дърво, до което старецът бе дочакал двамата иманяри и където беше разтворил своята торбичка, за да прибере къшеите хляб за птицата. Сега този старец, най-вероятно вече при своите птици, не го интересуваха някакви туристи и търсачи на приключения. На това място се издигаха няколко сергии, предлагащи магнитчета за хладилник, цветни картички от местността и други сувенири, павилион с надпис „Бираскара” и две сравнителни чисти химически тоалетни.
Посрещна ни напет младеж с пращяща от мускули черна тениска и протрити дънки. С широка усмивка ни уведоми, че ще бъде нашия водач нагоре по пътя и ни подкани да тръгваме. Аз все пак го попитах трябва ли да вземем нещо с нас. Имах предвид евентуално хляба за птицата, но той троснато отговори, че нищо не е нужно. Само да си купим водичка от лавката и да нахлупваме шапките, че горе било голям пек.
Изпълнихме неговите заповеди и поехме по пътеката към върха. На стотина метра ни очакваше нова изненада. Пътеката беше преградена от обикновена дървена маса около която бяха насядали трима яки мъжаги също с черни тениски. Бяха нахвърляли върху масата полупразни шишета от бира, кенчета с енергийни напитки и пълен пепелник с фасове. Обясниха ни, че навлизаме в национален обект и за преминаването се изисквала такса Сумата беше скромна. Три лева за възрастни и по едно левче за деца и телкаджии. Разбира се в групата не беше възможно да има деца и инвалиди, така че всички чинно платихме исканата такса, младежите чевръсто отместиха масата и най-сетне поехме по Пътя за храма.
В началото пътеката беше удобна и твърде лесна, за да се напрягаме много. Имаше лек наклон нагоре. Беше потънала в зеленина и по нея се вървеше бързо и красиво. Водачът ни припкаше пред всички и кокетничеше с двете девойки от групата. Всички останали се проточихме зад тях, крачехме спокойно и весело разговаряме помежду си успокоени, че ще се доберем лесно до мястото, за което бяха тръгнали.
Така измина около половин час. Внезапно приказната пътечка свърши и ние се озовахме пред истинска стена от скали.
- Ха, гледай ти сега, какво стана! Хей, момче, къде е Пътят? – почти извика един от нашите и се заоглежда
- Спокойно, мъжки! – изкикоти се екскурзоводът – Ето го Пътят, пред теб е. Да тръгваме!
Аз не се изненадах, нали вече бях преминал през този път, но останалите бяха доста ошашавени. Всички съзряха, че на скалите пред нас се виждаха издълбани в самия камък следи от човешки стъпки, имаше и нещо наподобяващо стъпала.
И тръгнахме.
Младежът пъргаво се закатери, а ние го последвахме. Вече не бяхме така шумни, а скоро съвсем спряхме да разговаряме. Всеки се замисли за нещо свое. Вероятно мнозина от нас си задаваха въпроса все пак какво търсят в този пущинак и какво все пак очакват да видят. Но никой не се отказа, никой не погледна назад. А Пътят стана още по-труден. Скалите ставаха все по-стръмни, стъпалата все по-раздалечени. Скоро нямаше стъпала. Имаше само плъзгащи се под краката ни камъни и коренища. Мина час, след като починахме малко, измина още един час. Внезапно стръмното свърши; Озовахме се пред един кръстопът. Една пътека водеше на ляво, а на дясно и малко нагоре имаше още малко скали, но върхът се виждаше.
- Сега накъде, момче? – попита задъханата група.
Водачът се изправи и важно заговори:
- Сега ще си починем, а след това всеки сам ще реши за себе си. Там на ляво е разрушения мост. Легендата говори, че там някъде е скрито съкровище. Досега никой не го е открил. Стотици иманяри са се ровили там и едва ли е останало нещо ценно. На дясно, горе на самия връх, казват, че се намира храм. Храм, който не може да бъде видян от всеки. Аз лично не съм видял никакъв храм. Мнозина дрънкат още за някаква птица, която е добре да бъде видяна. Носят й хляб... Бабини деветини! Аз нито храм, нито птица съм видял. Така че, решавайте сами.
Без да се замисли цялата наша група се запъти към върха по пътеката в дясно. Посрещна ни човешка глъчка и нова изненада. Очевидно туристите от рейса вече бяха пристигнали и сега се щуреха насам- натам в търсене на нещо интересно. Веднага разбрах, че никой не беше видял храма. Олтарът, както аз го наричах, беше изчезнал и на негово място се издигаше доста висока купчина от камъни, в която беше забит пилон с унило увиснал национален флаг. Трикольорът беше отпуснат, въпреки осезаемият вятър на върха и това предизвика в мен някаква неясна горчивина.
Тогава съзрях едно момиче, което пъргаво се покатери на купчината от камъни и постави нещо в основата на пилона. Това ме подсети за целта на моето идване и аз бръкнах в джоба си и измъкнах своето парче хляб. На свой ред се покатерих и го поставих до филийката на момичето. Имаше още няколко филийки и разпиляни трошици. Това, като че ли, изтри горчивината в мен, а и флагът трепна и се поизправи.
Птицата така и не се появи. Вместо нея небето се покри с черни облаци, чу се тътен и тежки дъждовни капки ни призоваха да се връщаме. Юнакът с черната тениска замаха с ръце и ни поведе към една пътека, която до този момент не бяхме забелязали. Той заповяда строго.
- Ще се върнем оттук!
Оказа се, че от другата страна на върха има още една, пряка и много удобна, пътечка. Беше твърде стръмна, но по нея само за половин час се добрахме до паркинга.
Даже не се намокрихме много. Веднага се образува опашка пред химическите тоалетни. Мнозина поразгледаха панаирджийските сергийки, удариха по някоя бира и замърмориха за пътя. Защо е трябвало да се катерим на отиване, не е ли било възможно да се изкачим по прекия път и защо въобще сме били целия този път до върха? Никой не спомена за храма. Разговорите се въртяха все около Пътя. Отново усетих необяснимата пустота. За пореден път се взрях в оловносивото небе. Напразно! Не видях никаква птица!
Розмарин – универсалната билка, преобраз...
Лазарска песен - Йордан Стубел
И двете части еднакво ми харесаха, но личи, че между тях има планини от време, много изходени пътища и прогонени птици.
Благодаря ти за емоционалното пътешествие, Вал! Поздрави!
Сигурно ако я публикуваш, 80-90% ще се чудят за какво се говори:)))
Поздрави и светъл ден!
И двете части еднакво ми харесаха, но личи, че между тях има планини от време, много изходени пътища и прогонени птици.
Благодаря ти за емоционалното пътешествие, Вал! Поздрави!
Казваш да се паркираш и да чакаш някой да те поведе. Повярвай, аз съм опитвал и това, но не става. Няма кой да те поведе. Такива са сега времената. А двата свята си съществуват и ще си съществуват. Колкото за символите, те са ми любими. Признавам, че понякога ги претрупвам, но не е задължително всички да бъдат разтълкувани. Важното е на читателя да му е интересно. Не ми е необходимо всички да разберат написаното. За мен е по-ценно да го харесат. Благодаря ти, че ти се една от тях.
Сигурно ако я публикуваш, 80-90% ще се чудят за какво се говори:)))
Поздрави и светъл ден!
Ами то архаично трябва и да бъде. Този храм никак не е модерна работа. Един джин съвсем ще обърка работата. А за асфалт и нови чешми няма европейски проекти. Ти представяш ли си как една джипка ще катери по този асфалт нагоре за инспекция. Всичко ще се превърне в репортаж на бTV.
Прочети и първата част, някои неща могат да ти станат по-ясни.
Поздравявам те за правилните изводи и за разбирането. Все пак не е много трудно да бъдат разбрани моите драсканици, нали?