Когато синът ми беше осемгодишен, поиска да си има куче. Бащата на негов съученик му подари едно малко пале. Беше от майка овчарка и баща канадски вълк. Синът ми, тъкмо започнал да учи английски, го кръсти Фокси. Макар, че Фокс значело лисица… Малкият звяр беше гражданин само една нощ. Скимтя и драска по балкона до сутринта, когато с детето и дядо му се натоварихме в ЗАЗ-ката и го заточихме на вилата, до онази малка река, която лятото пресъхваше, а цяла зима беше скована от лед. На една дълга стоманена тел сложихме гривна, към която го привързахме с кожена каишка. На пет месеца беше вече истински красавец. С черна лъскава козина и бляскави студени очи. В седмицата дядо му ходеше за ден-два, аз пък прекарвах на вилата задължително един от двата почивни дни. Лаеше като звяр, очите му бляскаха като на Баскервилското куче, зъбите му бяха като ледени грамадни висулки, имаше страхотен апетит. Ядеше всичко. Наистина всичко, сух хляб, кокали, костилки от праскова, угнили зеленчуци и плодове, остатъците от храната, прокиснал стар мед и дори джибрите на ракията, която всяка есен с дядо Данчо варяхме по цял ден до тъмни доби в една пералня-самоделка.
                Добри времена бяха.
                Фокси не беше много едър, но беше истински боец. Дори аз през всичките години малко се боях, когато го отвързвах от телта. Въртеше се като шугав, зъбеше се, лаеше, ровеше пръстта и веднага се втурваше към околните вили. Където влизаше в смъртоносна хватка с един Хектор, по-голям от него на ръст и видимо по-охранен. Но се връщаше винаги като победител, с нахапани крака и изпоядени уши. В очите му нямаше капка страх и колебание, че той е владетелят на тази дива пустош, където скиторех петнадесетина години. Ходех за гъби, за шипки, събирах джанки, диво грозде и билки, а наесен обръщах с един лизгар твърдата спечена и черна пръст на местенцето, където дядо Данчо изкара най-хубавите дни и нощи от живота си. Сигурен съм в това.
                 Но дойде една люта зима, снегът беше блокирал прохода, и така цяла седмица бяхме оставили Фокси без хляб и вода. ”Кучетата са издръжливи животни, ще оцелее”- успокояваше ме дядо Данчо. Както беше оцелял след едно отравяне лятото, беше дъвкал някакви отровни треви навярно. Три дни скимтя и се превива като куче, отслабна много, но отново се изправи на крака. Но сега не беше така. Когато стигнахме вилата, нагазихме до колене в снега, преминахме леда, скован реката, изкачихме се до плетената ограда и го видяхме. Беше се опънал целия, вдървен и с безжизнен поглед, беше прегризал кожената каишка, но явно до там му бяха стигнали силите. Беше умрял, на шест-седем години беше, в разцвета на младостта си. А дали не му беше липсвала женска ласка, не бяхме го събирали с някоя кучка, за да остави и той поколение.
                 Вечерта вкъщи на Пламен му се насълзиха очите. Беше вече голям, на около тринадесет.
              - Къде го погребахте- попита ни той.
                С дядо му се спогледахме, можеше поне да го излъжем. Бяхме захвърлили тялото му надолу под моста, нямахме сили да копаем гроб в тази ледена пустош.
                Тогава за пръв път се почувствах виновен пред сина си.

                 Минаха няколко години. Две-три кучета бяхме взимали отново за вилата. Но не се задържаха, едното избяга, не разбрахме къде. Друго не беше читаво, трето имаше ли, не си спомням. И една пролет разлистих местния вестник и отидох да купувам кученце. Отново немска овчарка, мъжко, беше останало само в котилото. Беше толкова малко и сладко. Когато го вкарах в новата лада, то опика задната седалка и повърна кремвирша, който му бях купил. Този път го затворих в мазето. Няколко пъти слизах долу, не се чуваше. Но веднага, щом светнех крушката и жълтеникавата светлина ме обгръщаше, палето се втурваше с радостен лай към мен, скачаше като гумена топка нагоре по цимента, беше пощръкляло, че ме вижда пак.
                 Кръстихме го отново Фокси. Ваксинирахме го, сковахме му къща под блока, Щеше да бъде гражданин. Купувах му пилешки и телешки кокали, хляб не искаше да яде. Взе да расте бързо, стана истински хубавец. Но нямаше нрав на куче. Когато го разхождах по хълма нагоре, хората, особено децата, много му се радваха. Беше с кафяво-сив косъм, със стройно тяло и с топли очи, гледаше като човек насреща ти. И беше страхотно обичлив, към хора и към събратята си. В парка сутрин не го удържах, обичаше да се закача с всички. Малките булонки се плашеха от него, бая ядове си имах със собствениците им. ” Той е безобиден” - казвах им, но това не ги успокояваше. Вдигаха горките мальоци нагоре с верижките към себе си, с опастност
да ги обесят за крехките им вратлета, горките. Затова престанах да го разхождам по тези часове. По цял ден лаеше, но не злобно, а нетърпеливо, с очакване да го пусна на свобода навън. Един път отиде към един грамаден пес да си играят, онзи го трая веднъж, два пъти. На третия го направи на кълбо. Моят Фокси се скри зад мен, ушите му бяха кльопнали, трепереше от страх и болка. И след десет минути отново се затича към баткото
              Мисля си, че беше прихванал от моя нрав. И аз обичам хората, понякога лесно им се доверявам, дори съм малко наивен навярно. Смел съм, но не толкова решителен и упорит, завися от близките си, може би много се привързвам към тях. А бе истински Фокси съм, но не като черния звяр, а като другия, любопиткото.
              На вилата ходехме лятото. Най-добре си прекарвахме двамата, аз ходех нагоре по поляните, той тичаше напред и край мен. После по реката се изтягах на някой гол зелен камък, слънцето прижуляше силно, мушичките и бръмбарчетата обикаляха наоколо, кучето тичаше по пресъхналото корито, вдигаше попови лъжички и жаби, после се спираше край мен и си тръскаше козината, за да я изсуши, водните пръски от която обгръщаха цялото ми почерняло и младо тяло, времето беше спряло. Не мислех за нищо.
               Когато Фокси стана на три години, усетих че грижите около него ми натежават. Бизнесът залязваше, синът ми беше вече студент в София, всяко лято заминаваше като спасител по басейните на Вашингтон. Комшиите вече явно бяха започнали да скимучат, че мястото на това куче не е под терасите им. А и чувствах, че разходките му са недостатъчни. После се случи, че дядо Данчо се залежа и за четири-пет месеца си отиде. В последната му седмица Фокси стана неузнаваем. Беше тъжен, непрекъснато скимтеше, а последния ден само грозно и зловещо виеше. Прощаваше се с него, без съмнение.
                И така няколко месеца след това аз се реших. Подарих го на един приятел от вилните места. Той си имаше и къща на село, направих го за доброто на Фокси. Така си мислех. Ще тича из големия селски двор на воля, ще яде селска храна и ушите ще му пукат. Три дни след това го сънувах, имах чувство, че съм го предал.
                 Мина се година. Вече вилата беше разпердушинена от крадци, запустяла беше градинката, бях разпродал каквото мога. Вилната зона беше обезлюдена, беше настанало друго време за всички там. Болеше ме, когато ходех сам, но животът продължаваше.
                 Тогава отново сънувах Фокс. И след ден-два на пазара срещнах новия му стопанин, приятеля по вила.  
               -    Как е кучето, ти как си- го попитах.
               -    Фокси умря преди седмица- ми отвърна той.
                    Не ми причерня, но близо беше… Гонил бил някакви плъхове в един двор, били са натровени явно, и кучето за два часа си отишло. С пяна по устата. Но преди месец му се били родили кученца от една кучка в селото. Били ги събрали веднъж заедно.
                   - Искаш ли някое от малките, то ти се полага -  ме попита комшията от онова, хубавото време.
                  - Не, нека друг ги вземе и да ги гледа- му отвърнах аз.

                   И сега, толкова години след всичко това, да ви кажа какво мисля. Ако забогатея някой ден, в което много се съмнявам, ще си купя къща на село. Някъде между Балкана и равнината. На един етаж, защото годините ми ще стават все повече, дай Боже. И в двора, трева и само трева. А покрай оградата шипки и малини. И плодни дръвчета, ябълки, круши, може и някоя дюля и смокиня да сложа. Ще си пея ” Посях аз две праскови и две череши”, и ще си гледам живота. Е, може един ред лук и чесън да сложа, от мен да мине.
                    И куче ще си взема. Мъжко, немска овчарка. От паленце ще го отгледам. Да тича в двора на воля. Внукът ми ще му измисли името. Той ще е кръстникът.
                    Не само Фокси е хубаво име за куче. Толкова други имена има, толкова други.


       24.01.2012                                                                Любомир Николов
                    

Аз отдавна се отказах да имам домашен любимец - много е тъжно, когато го загубим после...

Поздрави

Валя

За тъгата и аз съм съгласен. Благодаря!

Е, това е коментар! Благодаря ти!

Такава безотговорна жестокост към живо същество! Съжалявам, Любо:(
Вързан на тел, Боже!

Баща ми беше ловец и имахме лони кучета ,жевееха в кучешка колибка.Едно от
тези,мисля че се казнаше Рекс,позволяваше на домашната котка да се храни от
неговата паница икогата зимно време беше студено я пускаше да лежи до него и
се топлеха заено.Но появеше ли се чужда котка ,ако не беше вързано ...лошо
щеше да и се пише.И кучето и котката са добри домашни любимци и оставят
добри спомени у нас.

Лили, много дословно си го приела всичко, много си милозлива...
Не беше вързан за тел. Телта беше около петнадесет метра. На нея имаше гривна, и друга верига, така че се движеше свободно в този си кръг. Не си ли виждала вързано куче?
Здрава бъди!

Божо, ти разбираш за какво говоря, без съмнение!

Може да е тъжно,но в последните редове надделява оптимизма.Хубав разказ!Поздрави!

Така мисля и аз. Ако се взре човек, ще види, каквото трябва да види.

затова - може би- преекспонирам.
Привет, ти си добър човек и те ценя високо!

Предпочитам да си се почувствала тъжно, но само от разказа.
Не е реверанс, нека аз да те ценя още по-високо, нали!

За съжаление,все повече хора губят работата си и последствията от това са меко казано неприятни.

направо ми се къса сърцето. Според мен ,ако не можеш да гледаш едно куче, няма нужда изобщо да го вземаш. Не разбирам това желание да се взема голямо куче, което всъщнос нито има къде да тича, нито има кой да го търпи, имам впредвид съседите. Лично за мен кучетата са ми като деца, аз ги третирам като човешки същества, често се чувствам виновна за това, че понякога наранявам чувствата им, а повярвай ми, те имат такива и ти си го усетил и с много чувство си го описал в разказа. И още нещо, това да не си вземеш куче, ако наистина обичаш, защото ще страдаш, когато то си отиде също не мога да го разбера. Да се лишиш от цялата тази любов, от тези прекрасни мигове на привързаност и безрезервна обич, защото ще страдаш??? Поздрави, Любо за хубавите спомени за тези най-верни наши приятели!

:) Опоминл си се сам - две праскови и две череши, ред от лук и чесън :)))

Любо, аз май съм ти сбъднал мечтата. :-))) Само дето пенсия комай никога няма да видя. Но това както и да е. Иначе моята курцхаарка Сара тези дни вместо да си спи в колибката, нощува при мен в спалнята на една постелка на пода, заради големите кучешки студове напоследък, да не мръзне хубавицата. И завивка също съм и курдисал. Явно днес много се измори, че имаше доста дълга разходка покрай Тунджа в недълбокия тук сняг, разходка, която всъщност си беше неуморно тичане и лудешка игра с една немска овчарка, докато ние с нейния сайбия и мой добър приятел нищехме диалектите на северния вятър под зимното слънце, и той ми разправяше как известните още като като "тронки" българи от Странджанските села (село Ружица примерно) казвали на студения зимен северен вятър "сух куршук". Та докато аз ти щракам това на клавиатурата, Любо, тя сега курцхаарката Сара спи дълбоко и похърква доста смешновато, а под завивката и се подават само ушите и и двете и предни лапички, които е сложила върху очите си, сякаш сънува нещо от което се е засрамила. :)))
Поздрави за разказа, Любо!

Мая, това го написах, защото прочетох един разказ от един писател, когото аз харесвам. Та той пишеше, че е длъжник към неговото куче, което навремето изисквало повече разходки и внимание. Сега вече е късно.
Моите истории са нещо подобно, макар че за първото Фокси имам по-голяма вина, отколкото за второто.
Но всичко това написах, защото сме длъжници към близки и понякога приятели. Били те хора или кучета.
А затова сме грешни, за да прощаваме на себе си!

Краят написах не защото може би така ще стане, а за да има и оптимизъм. Грешки-човешки!

Веско, ти си младо момче, има да се мъчиш още бая време до тази пуста пенсийка. Ама жив и здрав да си.
Колкото до моите Фоксита, не ги опазихме, така е. Но ще е много лицемерно да се правим на такива, каквито не сме. Така е било, не че не е могло да е другояче.
Все пак по света има още по-грозни неща, изоставени старци и деца, насилие срещу хора и животни, дали домашни или не, без значение.
Твоята Сара е щастливка с такъв кавалер, какъвто си ти, Веско!