Не можеше да се каже кой е по-стар, латерната или стария латернаджия. Всяка пролет той изкарваше инструмента си по калдаръмените улички на стария град, колелата му тупуртяха в тон с леката песен на птиците и така до късна есен. Той бе един старец с побеляла брада, вечно намусен и много мълчалив. Оживяваха го само хората, които след като се бяха изморили от обикаляне из възрожденските къщи, спираха при него за почивка и разглеждаха любимата му латерна. Някои от тях си поръчваха една-две мелодии, снимаха се за спомен с красивата музикална кутия и си заминаваха по пътя. Понякога той се дразнеше от любопитните им погледи. Особено когато искаха само да снимат, а не да слушат вълшебната музика. Тогава старецът ядовито бързаше да закрие с поизмърсен бял чаршаф латерната, с която не мисляше, че някой ден ще се раздели. В ранния следобед посядваше на едно малко столче, което носеше със себе си. Слънцето обгаряше избелялата му брада, мирисът на цъфналите цветя наоколо и уханието на старата клонеста смокиня насреща му помагаха да се отпусне за малко и да забрави за вече нерадостния си живот.
На малкия площад с латерната имаше и други хора, които го оживяваха. Една симпатична жена на отсрещния ъгъл продаваше локум, захарен памук, солени фъстъци и цветен сироп. Нейният син бе малък и тази година от ранна пролет щъкаше напред-назад с очуканото си велосипедче. Но калдаръместият терен никак не бе склонен да му помага и затова често малкия присядаше до латернаджията с насинени колена. А когато стария евреин му подари устна хармоника, детето съвсем забрави велосипеда. Музиката е в кръвта му, мислеше за Момчето старецът и се радваше, че някой му прави компания в дългия ден. А и затова напоследък хората по-често се застояваха около него, поръчваха си музика и се радваха на топлите й звуци. Ръчката на латерната се въртеше, песента излизаше от кутията и обикаляше из малкото площадче, пригласяше й хармониката на Момчето. Огнената му червена коса, късите панталони и щръкнали уши, старецът с бялата брада и намръщеният поглед - двамата се разбираха без много думи.
Често покрай латерната минаваше и Момичето. То бе с ясни сини очи, държеше винаги в ръце стръкче цвете, маргаритка или някое градинско лаленце. Дългите му пръсти се присягаха да погалят латерната, усмивката му затопляше за миг стареца и след малко кривата уличка насреща го привикваше по неговите си работи. Старецът бе забелязал, че понякога носи книга със стихове в ръцете си, може би и то обичаше да реди мелодии с думи.
Художника имаше ателие по диагонал на площадчето. Млад, с разрошена коса и черна брада, винаги засмян и готов да обяснява на туристите какво могат още да видят в тази стара част на града. Често разполагаше статива си навън и само внезапно рукналия дъжд можеше да го накара да се скрие в магазинчето си. Рисуваше без да гледа наоколо, с неизменната цигара в уста и с поглед, който те кара да не го безпокоиш в това негово вдъхновение. А нещата му, макар и добри трудно се харчеха. Старецът си мислеше, че понякога Художника подарява картините си само за да се чувства щастлив, че ще донесат радост някому.
Покрай латерната поне веднъж в седмицата минаваше и Младият поет. Стискаше тънките си стихосбирки, присядаше на рибарското столче, което мъкнеше, закачено на колана си и неловко зачиташе някое свое стихотворение. Искаше да се хареса на туристите, но те бяха вече пригладнели от много юркане по калдаръмите и рядко му обръщаха внимание.

Един ден старият латернаджия забеляза някакво оживление около площадчето. Наред с глинените чаши, стомни и бърдучета, изкарани на открито в единия край на площадчето, под узряващата смокиня се изправи микрофон. Младият поет бе с бяла риза, бузите му грееха, няколко негови приятели го бяха заобиколили, щеше да представя новата си стихосбирка. Дойде и Художника, вече се появи и Момичето. Момчето с огнената си коса щъкаше между тях, бе изоставил за малко приятеля си - латернаджията. Нали щеше да има представление.
И то започна със стиховете на Младия поет. Вълшебната музика на латерната не издържа на предизвикателството и огласи малкото площадче. Старецът въртеше безпир ръчката, едвам дочувайки това, за което поета разказваше в стиховете си. Когато старите му изкорубени пръсти изтръпнаха от въртене той седна да си отдъхне и тогава чу гласа на Момичето. То се бе изправило пред микрофона, косите му се ветрееха около бялото лице, а гласа едва доловимо трепереше .

Тишината се промъква притомена
към моя двор, по мойте стъпъла,
налудничева, силно упоена
от питието в бара „ Пошлота „
....................................................
Поглежда ме, краката ми прегръща
и проси ме да влезе у дома.
Глава към мене питащо обръща,
днес никой ли не иска Тишина .


Изведнъж всичко се притаи, Момчето спря да щъка насам-натам, Художника не смееше дори да запали цигара, Младият поет гледаше в захлас Момичето. А то продължаваше :

Към края ли на битките отивам
на хълмчето сред бойното поле.
Или за мъничко почивка спирам
преди да дойдат нови врагове ?
.....................................................
Към края ли на битките отивам?
Сега е мир в сърцето ми почти,
но меча верен още не прибирам,
за да се боря, ако враг ме връхлети.

След този ден старият латернаджия не бе така намръщен и толкова мълчалив. Туристите вече го дразнеха по-малко, бе склонен да прощава дребните им прищевки. А Момичето по-често взе да се появява покрай площадчето и вече се спираше пред ателието на Художника за по-дълго. Един ден рукна силен дъжд, гръмотевици изгониха бързо малкото минаващи екскурзианти, фотоапаратите им не можаха да направят снимките, които щяха да им напомнят за пеещия инструмент. Момичето влезе при Художника на сушина, мина половин час, докато небето отново се проясни. И тогава с разноцветната дъга се появиха усмивките на двамата - бяха излезли от ателието, хванати за ръка. Художника хлопна кепениците на магазина, момичето погали старата латерна и двамата се запътиха към стария амфитеатър, там на високото, на края на стария град .
А старецът отново завъртя ръчката.
Така мина лятото. Цветята прецъфтяваха, клонестата смокиня роди ухаещи и големи смокини, косата на Момчето се изсветли леко, Младият поет вече готвеше новата си стихосбирка.
А старият евреин се готвеше да си заминава от площада за дълго. Имаше племенник, който живееше извън страната от много години. Отдавна бе го поканил да изкара старините си при него и старецът най-после се бе съгласил. А обичаната му латерна – ами Момчето с огнената коса растеше и толкова обичаше музиката. Щеше да е първокласник, но това нямаше да го раздели с песента.
Беше последният ден, в който старият латернаджия излезе на площадчето. Тогава той забеляза Момичето да се разхожда наоколо с един мъж, дори му се стори отдалеч, че е някой друг млад човек, фигурата не бе на Художника. Но когато те приближиха заедно и Момичето погали старата латерна с дългите си пръсти, той видя Мъжа с нея. Бе на средна възраст, личеше си някак, че не е от града, но се познава с Момичето отдавна. Той бе с побеляла брада и чак неестествено запазена с цвят на кестен, оредяваща около челото коса. Имаше все още младежка външност и разказваше как това лято е покорил върховете на планината, която толкова обича и която носи от години в сърцето си. И как снега по северните й грамадни струпеи не се топи през цялата година.
Момичето го слушаше и се усмихваше.
Така дойде есента и животът на малкото площадче замря с идването на дългата зима.

Едно лято след пет години върховете на планината отново бяха првлекли Мъжа, който през това време често си спомняше за Момичето. Тревата бе все още зелена, полудиви коне препускаха по тясната пътека към Голямата локва на водопой, камънаците бяха покрити с мек мъх, клека поемаше бавните стъпки на Мъжа, когато вятърът засвири покрай ушите му .
Свиреше с мелодията на старата латерна. Поверие е, като чуеш песен на латерна да си спомниш някоя стара, истинска своя любов. Мъжа се спря, извади шише с вода, отпи и тихо въздъхна. Неговата стара любов бе много, много далече във времето. Сякаш по- близко бе площадчето с латерната, чиято ръчка въртеше Момчето. То беше пораснало, червените коси се ветрееха в ритъма на песента, Момичето току що бе погалило стария инструмент и бе влязло заедно с едно малко детенце в ателието на Художника, който напоследък рисуваше едно и също. Едно Момиче и едно малко детенце, със сини очи и бяло лице.
Един ден и те ще си спомнят за своята стара любов, щом чуят песента на латерната. Но за тях все още има много време – си помисли усмихвайки се Мъжа и продължи да се катери към любимите си планински върхове .

1. reffina - Разказ ???!!!! Да, и разказ може ...
04.03 19:38
Разказ ???!!!!
Да, и разказ може да е, но на мен на ода ми прилича!
Ода за красивото, за вечното, за любовта!
Как умело си преплел толкова образи, усещания!
Прекрасно е , наистина!
Прочитам го сега, по - късно пак ще го направя, знам се, но дори и от първият прочит се почувствах там - на кълдъръменото площадче, сред твоите герои...
Чудесно е !

Изтрий
2. lubara - Благодаря ти!
04.03 19:43
Ех, Reffina, ех!

Редактирай | Изтрий
3. hristam - И аз не знам какво е като форма,
04.03 20:48
и не мисля, че това е важно.Просто един извор на красота и истинско потапяне в една приказно-красива атмосфера.

там на площадчето до Хисар Капия...Видях латернаджията, същия, дето дава да го снимат само срещу заплащане...
Идилична картина си нарисувал с думи.

Има нещо такова, благодаря ти!

Същото което е впечатлило останалите взели отношение ме впечатли и мен. Цялата атмосфера артистична и на антика, жива и безсмъртна антика, лека носталгия, много живопис, разгръща се от разказа за да приюти читателя и да го накара да я съпреживее. Чете се с чувство, не с разум.

Поздрави.

този старец с латерната...Дали още е там?
Красива картина си нарисувал. И не само на миналото, но и на бъдещето.
Поздравления!

Благодаря на всички за прочита.
Добре. В Стария Пловдив преди година понечих да снимам една латерна, но сбърках. Трябваше първо да дам някой лев. Латернаджията покри латерната с един чаршаф, беше се ядосал много.
Всичко останало е толкова истина, колкото и не е.

Развеждах приятели от Германия и това ме накара да се чувствам неудобно.

Изумих се от красивото описание на толкова артистичното площадче,с не по-малко артистичните му и уникални обитатели!
Наистина видях Стария Пловдив и ме обзе една носталгия по отминалото време, с дъх на узрели смокини и южно небе...
По този повод ще ти посветя една моя картина...
Поздравления!

От сега ти благодаря!

Веднага се пренесох в него и не знам защо си помислих и аз за старата част на Провдив, въпреки че такива гледки може да се срещнат и в други запазени наши градове. Може би защото съм родена там и всяко лято през ваканциите се разхождах по калдаръмените улици на стария град.

...Старият град..., площадчето до Хисар Капия. А латернаджията застава винаги срещу входа на църквата "св. Константин и Елена"... Евреин, с дълга брада, леко сприхав и сръдлив...:) И магазинчето на художника го има...:)
Хей, Любен, толкова познато и топло ми прозвуча....:) И красиво, и носталгично...
Едно такова..., каквото само ти можеш да напишеш...
Влюбено и хубаво ми е...от думичките ти..., които си подредил...:)

Ася, аз за магазинчето на художника си го измислих, ама там си има толкова художници, че не съм сбъркал. А че ти е влюбено, знам го аз , не можеш да ме заблудиш, че не си.
Поздрави !

За цялосtното настроение!

Поздрави и ти благодаря, с едногодишно закъснение !