За разлика от дъждовните дни тогава есента беше приказна. В Спортната рота обаче  имаше поредната чистка на такива спортисти като мен, яли напразно армейската чорба.. Цяла пролет нападахме вилните места покрай Симеоновското шосе, ягоди, череши и ябълки петровки. И това никак не беше успешно за постиженията ни в летните състезания. Щяха да ни командироват по бойните поделения. Но заради новобранците ни заточиха в базата на гребците в Панчарево. Това бяха едни бараки от източния бряг на езерото. Там през цялата година гребците си стояха като на курорт. С коси като кечета, с вечерните запивки с младите гребкини, без никакви началници. Само трябваше да плават с канутата или с каяците си по огледалната повърхност на панчаревските води…

    Две седмици и ние намазахме. Никой не ни безпокоеше, когато си искахме ходехме на кино и на кръчми по софийските заведения. Но знаехме, че ножът ни е опрял до кокъла…

    Една малка част от лекоатлетите един ден заминахме за Сливен. Надявахме се да останем в града, защото и там си имаше една малка спортна рота. Дори направихме няколко тренировки под Сините камъни. И отново греда, аз и лекоатлета Владимир Давчев, колоездачът, брат на прочутия Димитър Котев и още няколко неудачници бяхме изпратени да трошим и товарим камъни на една кариера. Десет дни бяхме на края на света. Спяхме под камънаците на едни малки палатки, върху едни сламеници, като ни носеха храната с баки веднъж на ден. Лягахме си изнемощели от работа след залеза на слънцето. Никаква телевизия, никакви вестници и дори нямахме радио, за да сме в крак със световните и нашенски събития. Бяхме направо като каторжници!

       Малко след като отново ни прибраха в Сливен отидохме на една последна тренировка на стадиона. Аз като момче на чистотата си изпрах гащетата и след два часа ги нахлузих почти мокри. На другият ден бях със страхотна ангина. За три дни не хапнах нищо, дори киселото мляко едвам преглъщах от болка на зачервеното гърло. Един доктор ми каза, че ще ми режат сливиците, но трябва да ми мине възпалението. Размина ми се. И вечерта ни натовариха на влака и хоп, в артилерийското поделение в Ямбол. Там дори не ходех на вечерна проверка, толкова нямах сили. Но кой да замине за строежа на танковото поделение на Бакърджика, освен новите изнежени спортисти, дошли от голямото село. Аз, Владо Давчев, хвърлячът на чук Марин Маринов и велосипедистът Котев бяхме първи в редицата на неудачниците…

       Един месец на пангара, условията бяха като на каменната кариера. Само дето спяхме в мазето на недовършения корпус, в който отново едни сламеници бяха постелята ни. Спукаха ни от подигравки разни макета, капанци и дори един ефрейтор от Балчик, който казваше, „ Редник Николов, какъв софиянец си ти, на една туба бензин от София, мамино разглезено момченце”. Какво да правя, той не беше виждал хотел „ Хемус” и не знаеше, че в цялата армия нямаше войник, живеещ на сто метра от казармата, която тогава беше на предпоследната спирка на трамвая шестицата, където сега е сградата на Земята и хората. Само тя и още една малка къщурка е останала от онова време…

        Единственото хубаво нещо бяха едни лозя, където бялото грозде беше като кехлибарено. Защо не го прибираха от полето, кой да ти каже… Нашата малка групичка си крадяхме филии хляб от доставката и през неделните дни отивахме при гроздето. Палехме си огън от съчки и набивахме хляб и грозде като невидели. Само веднъж ни откараха в Ямбол на клетвата на младите войници, където направихме една баня, малко се пооправихме и се натъпкахме с какво ли не от храната, която близките им бяха донесли. После два дни ни боляха стомасите. Помня много добре как ми предадоха един колет, моите свако, леля и дядо били дошли от Казанлък при мен на свиждане, ама като строя Родината… всичко беше развалено. „Защо не сте го изяли”, се обърнах към старите войници, които само вдигаха рамене.

      Прибрахме се в началото на декември. И се започнаха едни дълги дни и нощи… Добре, че Владко, лека му пръст, и Ашо трябваше да ходят лятото на море. От целия ни випуск тези, които наесен щяхме да сме студенти, ни уволниха на 15-ти юли. Нещо невиждано за Българската армия.

         Сега гледам долните две снимки и си казвам, а бе, не беше чак толкова зле!

         Направо си беше почти супер!

           12.10.2021.                                                      Любомир Николов