Прочетен: 5962 Коментари: 23 Гласове:
Последна промяна: 04.07.2013 18:49
Преди дни прочетох във vesti.bg, че някакъв българин написал писмо до папа Бенедикт XVI. В него той предложил да се канонизира още един, осми смъртен грях.
Неблагодарността от направеното ти добро.
Дали това ще стане, и редом с похотливостта, алчността, чревоугодничеството, горделивостта и т.н. ще ни заплашва и осми смъртен грях, съмнявам се.
Но си помислих за нещо, което се случи в последните две години с мен.
Много близък роднина, с който нямам кръвна връзка, ми поднесе на три пъти неприятното усещане, че напразно съм споделял с него и семейството му толкова много празници или най-обикновени вечерни, отрупани с ядене и пиене маси. Защото ако трябва да го характеризирам сега, за него най-вече се отнася това наивно искане от нашия съгражданин.
Първият път се случи, когато поради едно случайно обстоятелство преди две зими му намерих работа. Две седмици след това го помолих да ми запише едно телевизионно излъчване, което беше свързано с моя кандидатура в една медия. Два часа ми бяха достатъчни, за да разбера, че това е като да чакаш от умрял писмо.
Преди година го помолих да инвестира 15 /петнадесет/ лева в едно начинание, което беше в моя полза. Но и в негова, без съмнение.
- Нямам пари, братчед- направо ме досмеша от този негов отговор.- Нали знаеш с какви ремонти съм се захванал.
Третият път, преди половин година, съвсем ме втрещи. Обвини ме, че съм се възползвал с някакви си десетина лева, което ми вгорчи една сключена дребна сделка. И с което обвинение я обрече на провал при повторното й възстановяване.
И си мисля, с какво живеят такива хора. С вечното си мрънкане, че нямат пари, с лишенията си от пътувания, почивки и срещи с нови емоции. Но пък с трупане на вещи, имоти, с едно капсуловано пренебрежение към всичко, което е различно от тяхното еснафско и ограничено ежедневие. Без да са изпитали и за миг това, което ще им даде едно най-обикновено протягане на ръка с човешка и загрижена обич към напълно непознат човек, било той дете, зрял човек или старец.
Както жена ми обича да казва понякога за изплъзващото ни се време, най-ме е страх да не умра като овца без история.
Да си призная, и аз малко от това се боя.
11.05.2011 Любомир Николов
Валя
Честичко ми се е случвало, за съжаление...
Може би не е смъртен грях, ако не е основана на друго...
Грях си е според мен, най-добре.
А да направят някакъв жест ей така, без повод и заради теб самия. Абсурд.
Но когато чуем, че пак няма пари си казваме, че е събрала за следващия имот:))
Не ми се иска такъв живот! И ти не си от тези хора, lubara!
Поздрави!
Малко черен хумор, ама не можах да измисля друго. Какво да каже човек. Тъжна работа. Ами общувай с други хора. Този го зарежи. Това ще да му е наказанието.
Та нямам много време, думам !
А за времето... Не се знае кой колко има! И е хубаво, че Бог (който и да е Той) е вселил в душите ни усещане за вечност...
Поздрави!
И гледаме, маха на колите за обратно, никой не му спира.
- Хайде, ще те закараме - още повече се притесни.
Оставихме го при семейството му.
А за моя случай, просто нямам думи. От десет месеца сме се виждали веднъж. Няма да му се обадя никога повече.
2. Моята смокиня и Каваците.
3. Първият ми текст - Централна Стара планина.
4. Бързотечно си тече животът!
5. Един приятел, Веско от Веселиново-Ямболския край.
6. Всеки има своите Хималаи. Но това са истинските на Зори.
7. Рожден ден - разказ
8. Цвете в моето око.
9. Чичо ми Чавдар - споменът е жив!
10. Тилито-Лилито, една душа безбрежна!
11. Стефо, благодаря ти!
12. Аnni Cordy