Триатлон по лудост - Първа част.

     Беше хубавото лято на 93. Бизнесът беше в разгара си. Самочувствието ни достатъчно голямо, за да си позволим с приятели две седмици почивка на Слънчев бряг и язовир Доспат. За морето не ще говоря, в ресторантите вечер правехме по-големи сметки от чужденците. Имаше едно заведение “Хонолулу”, голям майтап беше, когато го открихме на края на стария Несебър. Аз го бях набелязал от обява във вестника още от Търново. Та какво ли не беше. Кралски скариди, бири, после отново скариди, основното ястие не го помня. Около нас се въртяха сервитьорите, накрая на вечерта ни извикаха файтон. По друг начин нашият доайен на компанията Кирчо не желаеше да се прибираме в хотела. Беше щур и за двама. А на “Фрегатата” и “Магурата” бяхме в стихията си.
      След десетия ден заминахме на язовир Доспат. Отседнахме в хотел на края на язовира, до пътя за Сърница, едно много загубено градче ли, село ли, не знам.
    Природата в Родопите е чудна, мека, величествени гори, но на мен ми липсваше морето. На втория ден казах на цялата група, влизам да плувам. Не прекалявай, ми отговориха те. Пък аз им  “разказах играта”.
    Отначало не мислех да го правя. В тази си част язовирът е много тесен, но отсрещният бряг си е далеч. Някъде около средата си рекох, я да го преплувам, та какво да правя на брега. Синът ми на петнадесет, момиченцето на приятелите на седем. Скучаем всички, релаксираме след морето. 
      И тогава Кирчо наду клаксона на колата. Отначало не можах да разбера защо. После беше късно, не ми се връщаше, бях се запътил към другия бряг. Излязох без проблеми, от рамената, краката и ръцете ми се провлачваха разни водорасли. Брегът беше кален, гаден и мочурлив. На тридесетина метра един стопанин пасеше коня си. Много втренчено ме гледаше, този откъде изникна. Постоях на един камък не повече от десетина минути. И пак във водата. Не ми се заобикаляше покрай язовира, покрай мотела, после край гората до мойте хора. Ще плувам, по-лесно е през хладката вода, яко беше започнало да пече. Лесното някъде към края започна да свършва. Около час и половина бях плувал, слънцето беше вече в очите ми, почувствах как вълнението ме връща обратно. Тогава под диафрагмата се надигна уплахата, но само за малко. Просто свикнах бързо с нея, трябва да изскоча, нямаше как да призная, че се увлякох. При все, че умора имаше, не тя щеше да решава.
        На брега бяха пребледнели. Какво ви става, вече имах кураж да кажа, нали ме знаете как плувам, какви са тези паники. Проговориха ми чак вечерта в кръчмата в Сърница, там сръбското бе на особена почит. Може би и вкусът на говеждо в кебабчетата ги беше подсетил, че не всеки е идеален, и аз също.
         Късметлия си, ми каза един местен след като му разказахме. Сигурно беше прав.

 

 

                         
   

;)

Екстра сте на снимката, но както ти веднъж правилно забеляза тези лудости няма да се повторят, поне не на нас. Сега обачи ни се случват други лудости, важното е да няма скука.

Това момиченце тази пролет се дипломира. Стана архитектка.

Така е. Беше много як, но му прецаках скоростната автоматична кутия. Не го преживях тежко, след пет дни взех нова, макар руска. Други времена бяха.
Купи го един двадесетгодишен, бях го постегнал. Разказа им играта на застрахователите. Ей, младите са много пекани!