Днес ще ви разкажа за чичо си. По-точно, ще ви запозная с него. Защото за този човек мога да говоря много. И пак ще бъде недостатъчно.
                  С брат ми много го обичахме. И той нас. Деляха ни само някакви си седемнадесет-двадесет години. Той беше чаровен, понякога красив, винаги с чувство за хумор, дрехите му миришеха на тютюн и на мъжка сила, макар че физиката му беше дори крехка.
                 Любимата му приказка към нас беше: " Който каже А, трябва да каже и Б". При него нямаше средно положение, живееше и се отдаваше на работата си, на страстите си, дори на пороците си безрезервно и до край.

                    Чичо ми работеше в " Студия за документални филми". Беше оператор, стигнал до тук от обикновен осветител. Първите " Фокуси" са снимани от него. Това бяха малки филмчета, давани в края на кинопрегледите, винаги насочени точно, със злъч и неподозирана смелост към " недъзите в обществото ни".
                    Освен това беше и алпинист. Ето вижте го с камерата.



                             През средата на 60- те беше организирана първата високопланинска експедиция до Кавказ, връх Елбрус. Чичо ми беше там, но поради недоброто му здраве не му позволиха да покори върха.
                             Красив е, нали  !



                    Вторият отдясно на ляво е чичо ми Чавдар.



                                                                        Ето го пак !



                          Веднъж дойде с бъдещата си жена, майката на братовчедка ми Верина, на една моя тренировка на стадион " Спорт", там сега е зона Б5. Имахме някакви контролни бягания на 60 метра.
                           - Любар, аз знаех, че си много добър, но ти си просто чудесен- зачервиха ми се ушите от срам и гордост след тези негови думи, бяха изгледали с момичето си цялата тренировка.
                         И ми купи шоколад " Крава", голям, струваше цяло състояние. И на брат ми купи, тогава не разбирах защо.
                          Това беше единственият голям шоколад, който получих през детството си.
                          И когато аз, през 66-та година подобрих републиканския рекорд на 80 метра с препятствия, този рекорд нарекох пред себе си подарък към чичо ми.
                         А той не можа да ме види. Защото предишната година си беше отишъл от този свят, само на тридесет и две години. Медицината тогава не можеше да му помогне. Сега  - може и да може.

                                                          А ето ме и мен.



                      Чичо Чавдаре, четиридесет и пет години, откакто те няма.
                                          Обичам те !

какъв подарък!

много е чаровен. Разбирам болката ти, аз също имах вуйчо, който почина на 32 г. от тумор в главата. Операцията му бе успешна, но след нея се разболял от бронхопневмония в болницата и от това си отиде, тогава нямаше антибиотици. Поздрави за постинга.

Благодаря ти !

Да, такъв беше. И си беше направо дисидент, в обкръжението на дядо ми и баща ми, имаше си своя позиция. Чешит, и много талантлив!

Привет, Любо!

Благодаря! Кратко, интересно, въздействащо. Бъди здрав!

Да, така е. Много беше млад, в списание " Киноизкуство" бяха написали пет-шест реда за него. Талантлив, многообещаващ в професията си, любвеобилен и обичан от много хора. И за жалост, рано отишъл си.

Благодаря, и ти бъди жив и здрав!

Късият разказ, Любо е 80 метра с препятствия. И сега си с нов републикански рекорд, Любо. В късия разказ. Като един от организаторите на републиканското ти връчвам медала. На него пише "Любо, обичам те! Чичо ти Чавдар.".

_______________________________________
А за мен един шоколад "Крава", - от теб, Любо.
Веско

Веско, Веско! Не можеш да ми видиш усмивката! Не само шоколад заслужаваш, а и към него- бутилка " Слънчев бряг" . Имаш ги. Той този коняк продължава ли да се произвежда?
Преди час видях за един млад хипар-поет. След малко ще чета!

написал най-оригиналния и точен коментар. От мен само едно "блазе ти"!

Да, когато бяхме с него, като деца, денят беше за нас празник! Благодаря ти!
А Веско- той е малко като чичо ми. Ако го познавах повече, може би щях да кажа, Веско е досущ като чичо ми!

За да разкажеш за един хубав спомен.

Много малко знам за бащата на Верина, виж майка й помня! Благодаря за споделеното!

Има хора, Lubara, които завинаги ще останат в сърцата ни!
Поздрави и от мен!

Поздрави, ckarlet! Така е!

И за мен е изненада, това което казваш!

Когато се виждахме около работата му, ни изпращаше с брат ми до кино "Москва" или " Димитър Благоев" . И ни питаше:
- Билети за кино, или шоколад?
Ние с брат ми се отделяхме настрани, и след малко му отговаряхме:
- Билети за кино.
Той ни купуваше билети, после ни взимаше и по един шоколад.

сподели с нас това чувство, този спомен...прекрасните хора не умират

Страхотни спомени. Прилича на моя вуйчо, който, за щастие си е жив и здрав, нищо, че вече е улегнал човек. :-)) Ама когато бяхме деца беше друго.
Преди няколко дни беше рождения ден на баба и по този повод се замислих за хората, които обичаме, а вече не са сред нас. И проумях, че докато ги пимним и ги обичаме те винаги ще живеят. И с чичо ти е така. Той винаги ще е там някъде около теб.

Желая ти радост!

Много точни думи, благодаря ти!

Видях го в разказа ти и в теб :)

ще е много бледо пред спомена...
Не е имал време да изживее живота си, но пък каква следа е оставил в тебе...

Помня "Кравите" - на мен ми пращаха портокали от София / в провинцията я стигнеха, я не / и току под капака на колета се мъдреше една "Крава" : )... Портокалите си чакаха реда ; )...

Точно така, нямаше късмет дори да му се посребрeят косите.

Ние пък получавахме колет по Великден, после по Петровден. Първият с козунаци и боядисани яйца. Боята- листенца магданоз върху розоволучено. И също червени, едноцветни.
А после, кошница с череши. Най-сладките, които съм ял. Преди две години градината на дядо ми изгоря. Беше станала моя. Но аз бях написал вече това:
http://lubara.blog.bg/izkustvo/2009/08/18/gerdan-ot-chereshi-razkaz.382053?reply=1397014

Роня, само това как го каза, ми е достатъчно!

Хареса ми разказът ти. И аз обичам да пиша за обичани хора, които вече не са сред нас. И все си мисля, че човек живее, докато го помнят...

Защото има с какво да се запомнят, навярно затова.
И защото това е бил нашият малък, първи свят. Семейството.

Трогна ме с вниманието си към дърветата, от което изплува един мой спомен...
Малко след като се омъжих, заведох мъжа ми на лозето на баща ми, където имаше много дървета с праскови. Съпругът ми, градско чедо, съвсем от "жълтите павета", се хвърли да бере и изведнъж аз видях ужасения поглед на баща ми, който вече оплакваше следващата реколта - вродената му тактичност не позволяваше да каже на зет си, че бере плодовете с летораста, където ще се заложет следващите плодни пъпки. Казах му го аз, с риск да се превърна в мърмореща жена, ама после разбрах, че това, с мърморенето, било неизбежно : )...

Ами това и аз го знам, че не бива така да се берат плодовете. Все пак летата на детството ми минаха на село.
Не знам как ми хрумна, гердан от череши...
Поздрави и повече слънце в погледите!

Много ми хареса ,тук наистина има всякакви хора ,и всичко ,аз също участва м в един нощен блок -по един нац. ефир и чета по нещо от блога ,а то наистина е като наркотик не мога да се откъсна ,всеки ден влизам и преглеждам -новините и живея един успореден алтернативен живот на реалния си .Тук съм другата Аз ,може би -истинската ,но уверявам те диаметрално различна от реалната ....пък после казват ,че Аватар бил фантастика !!!!!

Поздрави и успех в това, което ти доставя удоволствие и радост!