Тези дни баща ми навърши 35 години, откакто на 63 си замина...

                        - София вярва и на сълзи –

       Беше в края на 1990-та година. Баща ми от няколко месеца не беше никак добре, направо си беше пътник отвсякъде. Бяхме двамата в апартамента на Стрелбището, нямах телевизор, не четях книги, само се тутках по цял ден и цяла нощ около него. Сутрин ставах в четири и половина часа, за да му взема прясно мляко, студът ме караше да чувствам, че живея. Понякога млякото свършваше преди мен и после в очите му виждах страха, че си отива. Една медицинска сестра ме беше скастрила, че не съм полагал достатъчно грижи да го обръщам в леглото, защото му се бяха появили декубитости. А една комшийка после ми каза, че малко се бояла за психичното ми здраве покрай него…

        Тогава се появи някаква добра женица да ме заменя понякога в грижите и това ме накара да замина за Нова година със сина и майка му на гости при едни близки, които живееха и работеха в Москва. И така след доста колебания натоварих на влака багаж и петнадесет литра алкохол, който мина през митниците като през иглени уши и ето ни в руската зима и покрайнините на грамадния град.

         Всичко си вървеше нормално, но няколко дни след това ми се обадиха от София, че баща ми е много, много зле, да се прибирам, че не се знае дали ще ме дочака. Качих се на самолета и се прибрах на Стрелбището. Той си беше все така в несвяст… А аз ден преди Новата година отново хванах самолета. Ще устиска, си мислех, няма да ме предаде, къде ще иде… И след седмица отново му бях хванах ръката и му казах, герой си ти баща ми, знаеш ли къде бях и как те бях изоставил за кратко… Дали ме разбра, съмнявам се.

         Две седмици след това една вечер бях в хола, нещо ме преряза в гърдите, отидох в стаята и разбрах, че всичко е свършило. Обръснах го, поизмих за последен път слабото му тяло и на сутринта се втурнах където трябва. После няколко дни сълзите кротко се стичаха по бузите ми и добре, че имаше къде да отида, дори във влака очите ми бяха на мокро място… Това беше първият и единствен път, когато бях в Москва. За десет дни два пъти влизах и два пъти излизах от него.

          Баща ми и този път явно се беше погрижил да не ми пречи в шантавия ми избор.

 

       21.02.2024.                         Любомир Николов

И мъжко. Дори красиво- изпратил си кротко душицата му към Вечното. Поздрави!

Имам два разказа за него. Единият е за добрия му период, "Баща ми гъбарят, баща ми малинарят".

Рано е напуснал земният живот.

Разплака ме!
Моят татко на 23 януари 1998 навърши 72, а на 30 -ти си отиде. Държах ръката му...
Днес си мислех за 100 годишнината...
Ех, приятелю!

Бях толкова млада, когато ми съобщиха за моя баща, че е починал... И беше голям удар за мен, защото той по нищо не ни показа, че се чувства зле... Стана ми много мъчно... Тъжно е, когато човек загуби родител... Много мил разказ и спомени, Lubara! Светлина на душата им!

Лека им пръст, винаги ще ги помним.