Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.04.2019 15:05 - Точно преди седем години...
Автор: lubara Категория: Изкуство   
Прочетен: 1898 Коментари: 6 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Вдъхновение ли беше, прозрение ли беше, обсебен ли бях, сега нищо такова не е ! image:) Сякаш друг го е писал...

  - Дом за светли души –

 

                Когато преди година дойдох за първи път в този селски пансион, все още не знаех, че го наричат така. И постоянните му обитатели, и медицинския персонал. Бях разговарял с управителката, моя позната от много години.
                  - Не ти трябва да постъпваш при нас на работа, обстановката е доста потискаща, все пак това не са здрави хора - така ми каза доктор Сиракова, хубава жена на средна възраст, която обичаше да се скита покрай малките рекички в околността и да лови раци с фенер през топлите звездни нощи на лятото.
                 И аз не горях от желание, но фирмата, в която работех беше фалирала и нямах много възможности. В началото наистина се чувствах странно. Пациентите малко ме плашеха, разхождайки се с отвеян мътен поглед или застинали в съзерцание, към което трудно допускаха външния свят до себе си. Имаше и такива, които бяха на по-лек режим и работеха в съседния двор, където имаше малък дърводелски цех. Букови и черничеви лъжици, панерчета, солници и дори малки икони. Изографисваше ги един байчо, който в добрите си времена разпъвал маса на площада в Арбанаси. Обаче веднъж някакви хашлаци му обрали дребната печалба за деня, като му насинили здраво главата. Та оттогава много вода се била изтекла и вече от доста години тук  се намираше истинският му дом. Преди време с разрешение на персонала сковал от греди и дъски малък параклис, самият владика бил дошъл за освещаването му в това забутано място. Надеждата християнска е навсякъде, така си мислех за тези очукани, беззъби и бледи лица, които ме обграждаха по цял ден пет дни в седмицата, а понякога и нощем на поредното ми дежурство. Съвместявах длъжността домакин, надзирател и шофьор на една разбрицана камионетка, с която понякога карах по-тежките случаи в окръжния център. След време ги прибирах обратно, но се случваше и някои от тях да се отправят към вечното си жилище. А дали имаше кой да ги изпрати до там, не бях сигурен в това.
                   Още в началото моя любимка стана една все още млада жена, с големи кафяви очи и слабо тяло. Чудно как, но беше постоянно чисто облечена, с гладко сресани тънки коси. Винаги, когато минавах покрай нея ми подаваше ръката си, в която стискаше някой бонбон в книжна опаковка.
                   - Вземи си, момчето ми, подслади си душата- така ми казваше тя с широка усмивка. Навярно можех да й бъда баща, но какво значение имаха за нея годините. Бях разбрал, че учила за медицинска сестра, когато малко преди да завърши я срещнали в една тъмна вечер двама-трима. След което станала редовна обитателка на дома. Понякога я взимаха при себе си родителите й, едни мълчаливи отрудени хорица, постоянно виждах влагата в очите им.
                    Случваше се в големия олющен салон и да се организират забави, покрай Коледа или по случай идващата пролет. Тогава лицата на тези нещастници грейваха от радост, седяха мирно и чинно на дървените столове, обградени от лекари и санитарки, които се имахме за нормални и дори понякога щастливи. Пускахме един стар касетофон и някои от болните се престрашаваха да излязат на малкия дансинг. Но това ставаше рядко. Защото на другия ден лицата им бяха по-тъжни, в очите им светеше някаква несподелена ярост и неизказана непреодолима мъка. Все пак кой да каже дали терапията си заслужаваше да следва медицинските практики и кое би им повлияло повече. Редовно вземаните хапчета или крехкото и невъзможно дистанциране от света, който ги заобикаляше.  

                                          Пролетта настъпваше, жълтият цвят обземаше храстите, белите цветчета върху вишните събираха пчелите на рояци, зелената мека постелка на тревата излъчваше свежест, копривата тръгваше стремглаво нагоре, а тези хора дори не забелязваха това. Някои си ломотеха през устни техни си работи, други се криеха и скришом пушеха цигари, после гузно се озъртаха около себе си, трети дори не излизаха от задушните стаи. Когато един ден нещо се промени, чувстваше се необичайна тишина и трябваше да мине време, за да разберем какво е то. Свързахме го с идването в дома на едно младо момче, беше голобрадо и ниско подстригано, а в очите му имаше пламъци. Беше глухонямо и говореше с езика на жестовете. С помощта на главната сестра прочетох досието му. Идваше от дом за сираци, малко преди да навърши пълнолетие се забъркало в неприятна история. Промушило с нож двама тираджии, които ги били взели на стоп заедно с една негова приятелка, от същия дом. Мислели да отидат до морето, да се окъпят в топлите му води и да се върнат обратно. Но шофьорите явно са си правили други планове… В тази история според мен имаше намеса и съдебният лекар, който му поставил лоша диагноза, само за да отърве затвора. Ей така, от едната човечност.
                Още от първия ден при нас се спираше до всеки от болните, гледаше ги със своя огнен поглед и се усмихваше. Изваждаше от джоба си устна хармоника и стаите се пълнеха с топлите й мелодии, които бяха безчет. Лицето му почервеняваше, после ставаше меко и замечтано и когато завършваше своя концерт, обитателите на дома излъчваха такава кротост и благост, сякаш им предстоеше най-чудното пътуване към един необятен и широк свят, към който сякаш винаги са се стремили да се докоснат.                   От този ден в дърводелския цех никой вече не правеше лъжици и панерчета. Момчето дялкаше упорито малки и големи кавали и дори майстореше духови окарини, под негово ръководство скоро навсякъде в двора се носеха нежните им звуци. Болните сякаш не носеха така тежко участта си, а доктор Сиракова все по-често започна да си мечтае за лятото и за неговите топли нощи, когато под лунната светлина щеше да бърка в подмолите за големи речни раци. Аз пък започнах да си мисля за едно друго време, което все отлагах. Някъде горе под заснежените върхове на планината, където еделвайсите щяха да ми махат за добре дошъл със своите меки кадифени ръчички.

                      Но всичко това не било писано да стане. Преди седмица дланите на момчето незнайно как се били озовали под скрибуцащия малък циркуляр и всичкият талаш около него се оцветил в тъмночервено. Аз не бях на смяна, камионетката не могла да запали, колко време се опитвах да издействам нов акумулатор и дори за нов двигател бях говорил с шефката. Но като парите ги отпуска министерството… Линейката от града дошла след час, лицето на момчето било вече застинало от изтеклата кръв. Всички разбрали, че е дошла истинската тишина.

                       Седмица след това днес отново съм на работа. На нощно дежурство. Наоколо е тихо, дори моята любимка ме посрещна, без да ми предложи бонбон в хартиена опаковка. А доктор Сиракова ми каза, че я издигат на по-висока длъжност в големия град. Все пак отдавна се била кандидатирала, че и конкурса спечелила наскоро. Болните хаотично се движат из двора, пролетните птички не могат да ги докоснат с гласовете си. Дърводелският цех е запечатан завинаги. Само малкият параклис стои, целият потънал в цветя и изгорели свещи. Е, имаме нова кола, само на няколко години е, но това не може да ме впечатли.
                      Мисля си, вече година съм тук, а е минала сякаш цяла вечност. И дали ако и аз не дойда утре на работа, домът за светли души ще усети липсата ми. Струва ли си да продължавам сутрин да се будя в шест часа, да взимам маршрутката и вечер по тъмно да се прибирам у дома. Защото не съм сигурен, това дом за светли души ли е, или където и да отидеш, от теб зависи дали ще го носиш със себе си.
                      Но ако остана, значи съм разбрал, че последното е по-вярно. Все още имам цяла нощ до разсъмване, когато с настъпване на червеното утро ще съм решил как да постъпя.

                        Не е цяла вечност, само една нощ е.

 

        03.04.2012                                                                            Любомир Николов

 

                     




Гласувай:
7



1. milady - ти, как постъпи..
03.04.2019 16:30
светли души – това са най Храбрите души, избрали да "играят" най тежките
мрачни и трудни роли,за да проявим ние, Нашата Духовна Сила/ и емпатия.
сълзите ми капят, мн.силно си го написал,Любо!
цитирай
2. lubara - Поздрави и благодаря, Миледи!
03.04.2019 16:44
О, всичко, освен ловенето на раците под лунната светлина, е една измислица!
цитирай
3. katan - Длъжница съм ти, Любо!
04.04.2019 13:18
От много време се "събирам" да ти се отблагодаря, но ще:)!
Някой ден.
След "Лодките", "Нежните души". Пожелавам ти още и още, защото ти можеш и караш читателите ти да съпреживяват написаното.
Случва ми се често да използвам по нещо от книгата ти в коментар. Последно използвах двулевката ...
За всеки твой разказ мога да напиша много неща, защото пишеш искрено и с толкова приятен и "лек" /в най-добрия смисъл/ стил, че те "следвам" с удоволствие.
Само не бих те последвала в язовира:))). И на теб не ти препоръчвам такива своеволия:).
Поздрави, скъпи приятелю! И честита годишнина на "Нежните души"!
цитирай
4. lubara - Поздрави, katan!
04.04.2019 14:01
Да, зная, че много добре си чела всички мои неща, Катя!
И за двулевката забелязах...
Вчера казах на колегата, какъв туризъм, аз в пътя не мога да ходя... Нещо пак ме схвана кръста и крака, ишиас ли, кой да ти каже? Сега хаповете ми станаха точно десет. А миналата година по това време взимах само по едно сутрин, за да ми регулира кръвното... Както казваше моята любима леля Вася от Чирпан,
" Старост-нерадост! "
Та така, и да искам, няма да мога по язовирите, не че съжалявам за това, но по баирите... ех, Катя, по баирите...
В събота една организация хваща сто и петдесет човека и на влакчето. Спират на Кръстец, шарят насам-натам петнадесет километра, набират си кой колкото сака левурда и на Бузовец влака обратно. Аз обаче ще бера мухите вкъщи!
Живи и здрави, и на нашата улица ще изгрее слънце!
П.С. Не "нежни", а " светли " души, неволна грешка си допуснала, Катя.
цитирай
5. katan - Не е неволна, Любо.
04.04.2019 15:39
Съвсем волна е:). Така си написал и в посвещението - СВЕТЛА. Ти не само, че си светла, а си и е нежна душа. Само човек с нежна и светла душа може да напише такива затрогващи и носталгични разкази. Има и много забавни и с тънък хумор разкази, които ме разсмиват и сега, след 7 и повече години. Не забравям и "Лодките".Там има какво ли не, което говори за теб самия като за нежна и лирична душа. Горските ягоди, гъбите, кончето, хижите...
Е, сега ще постоиш малко вкъщи, но няма да е все така.
Пак ще стегнеш раницата и ..., но си ми обещал да са кратки и леки преходите. Почти нежни и светли:).
И само със Стела, за да не те изкуши някой баир или връх:).
цитирай
6. lubara - Поздрави, katan!
04.04.2019 17:46
Катя, хубаво беше това време преди десетина години, за блог.бг. говоря. Веско, Лили, Невена, Сирма, Таня, Славчето, Ренката, Крум, не мога да изброявам всичките, с които сме намирали общи интереси. И удоволствието да напишеш някой разказ и веднага да го публикуваш тук, това чувство беше неповторимо. Нежна душа, ами такива сме ние от старата школа, приятелко Катя!
Ще ми мине като на куче, ама трябва да се търпи и да не дърпаме дявола за опашката, така е!
Поне до поляната с дивите ягоди и дъхавата мащерка ще стигна, още два месеца и съм там! Дай Боже!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubara
Категория: Изкуство
Прочетен: 4576032
Постинги: 689
Коментари: 9099
Гласове: 19614
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031