Вчера ми се случи нещо невероятно. Мислех си за нея, защо ли, и аз не знам. Може би цяла година не беше се отбивала в параклиса. Тогава бяхме си поговорили малко, вече бях написал нейния разказ….
                        Излязох навън около книжарницата и я видях. Толкова е млада. Говореше по телефона си, мина покрай мен, без да вдигне глава. Влезе да запали свещица, а аз побързах да се прибера при иконите и сувенирите, за да не я безпокоя.
                         А ми се искаше да й подам книгата си и да й кажа, я виж страница сто двадесет и девета, дали ще ти хареса разказа.
                        Но после се погледнах в огледалото и всичките ми съмнения се изпариха на часа.

                        Все пак какво ни свързва, само един разказ. А тя дори и не знае за това…

 

 25.09.2014.                                                               Любомир Николов

 

              

 

 

         

 

 

Ама кой, кой да Й каже? Младостта те е смутила и това те оправдава :-))))

Интересно, завладяващо, правдоподобно...
Поздрави, Lubara!

Правдоподобно, дори повече, отколкото е нужно.

Ех, ако знаеше ...

Какво щеше да стане, най-много да се поизчерви малко... Катя, ето стр. 129-а. http://lubara.blog.bg/izkustvo/2012/11/29/kafe-s-izminal-srok-na-godnost-razkaz.1025844