Днес есента нещо се е притаила и навън си е почти тихо. Жълтите листа
са прилепнали по все още зелената трева в алеята насреща, момичетата шарят насам-
натам, без да ги гони студеният вятър. Отворил съм вратата, както беше цялото лято и
чета разказите на Деян Енев. Преди час си купих книгата. Някои са ми познати, някои
пък не. И гледам, съвпадение се е получило. Разказите му са двадесет и осем
на брой, моите от все още миришещата на печат книга са също толкова. Неговите са
кратки, моите-също. Дори сме писали за едни и същи неща, за бялата лястовица, за двулевката, за софийските улици. И тъкмо се усмихвам на едно
кратко и ясно заключение под поредния разказ, тя влиза с въпрос.
                          - В параклиса няма свещи, нали идва празник.
                            Вече съм година и половина тук, в книжарницата до
храма. Стана случайно, не че съм много навътре във вярата. По-скоро в християнската религия. Чувствам се удобно, имам време да чета вестници, книги, или просто да се разхождам пред вратата на храма, понякога с цигара в ръка. Питали са ме дали съм на заплата, аз леко отклонявам този не толкова деликатен въпрос. Но пък много хора ме поздравяват, дори когато ме срещат  наоколо, явно съм им направил впечатление. С
какво ли, те си знаят най-добре.
                           - Жената, която се грижи за храма, не съм я виждал днес. Затова е станало-така отговарям и взимам пакет свещи от рафта.
                             Много хора са минали оттук. Тази госпожа веднага ми става
симпатична. Средна възраст, къса коса, обикновени дрехи. Но някаква мекота в погледа и в думите…
                           - Утре е празник, ще потрябват- усмихва ми се жената и пуска монети в дарителницата.
                           - Да, ще има сутрешна служба- отговарям й аз.
                           - На работа съм, затова сега минавам да си запаля свещичка.
                           - Работата е най-важна, особено в днешно време –казвам аз и отново
влизам в книжарницата.
                           - Трудни времена настанаха, беше съвсем друго време, по-хубаво си беше преди – не бърза да се усамоти госпожата, и добавя-
Дано младите имат по-голям  късмет от нас, заслужават по-спокойни дни.
                            Казвам й приятен ден, тя ми пожелава лека вечер.
                            Отново се зачитам в книгата, която днес си купих. Но
си мисля, тази кротка женица, с какво е по-лоша от красивите, интелигентните, бурните
и нетърпеливите, които отричат всичко от миналото. И кой ще донесе промяната, та
тя си я има в себе си, без съмнение. А утре според църковния ни календар е Въведение
Богородично. На този ден   вярващите приемат нови сили за духовен растеж и борба със злото – в себе си и в света…                               
                          И на свечеряване затварям по-рано книжарницата. Нека и утре имам
какво да чета.
                          И знам, след десетина дни, ако имам късмет, ще дам един автограф срещу трите, които ще получа. Защото три са неговите книги, които имам. Добро съотношение,
като имам предвид кой ще ми ги даде.
                          Все пак не съм се и надявал до къде ще ме отведат историите, които
написах, без да се усетя,  в последните години.
                          А те със сигурност ми донесоха голяма радост и срещи с прекрасни хора.
                          Такъв е и писателят, чиято книга си купих днес.
                          В навечерието на празника християнски.
                          И на моя, който ще дойде само след десетина дни…

            20.11.2013                                             Любомир Николов