Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.09.2013 19:03 - Мостът - разказ
Автор: lubara Категория: Изкуство   
Прочетен: 3955 Коментари: 8 Гласове:
19

Последна промяна: 19.09.2013 08:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                   Често си мисля за него. Пролетта пътувах с колата, и защо не спрях да го снимам, сам не разбрах. Навярно е от онези времена, когато Балкана е бил прекосяван само с коне и каруци, не вярвам да е от времето на автомобилите. Малък, каменен, тесен, обрасъл с мъх и папрати. В подстъпите на Балкана. Може и кървавото писмо да е минало през него, кой да ми каже. Разходката беше в един прекрасен ден, обиколих две чисти и спретнати градчета, влязох в няколко къщи с асми и снимки на велики българи. Но през цялото време имах чувството, че нещо съм пропуснал.
                  Така преди години за пръв и последен път се скарах с баща ми. По-скоро разговарях нетърпеливо и не му спестих някои истини. А той не заслужаваше това, беше вече ясно, че няма да го бъде още дълго. Оставих го в малкия апартамент, беше ми казал, че на другия ден иска да отиде при пчелите си, два кошера, които даваха тъмен и ароматен мед. Отскоро се беше захванал с това свое хоби, нямаше вече сили да обикаля баирите за гъби и горски плодове. Беше си купил две книги за пчеларството. Още ги пазя, нещо не ми дава сили да ги изхвърля… И това в едно село под връх Богдан, където е минало младостта му. 
                   На другата сутрин отидох в апартамента, надявах се да не е заминал. Нямаше го, беше си оправил леглото, както винаги, и на мен ми се насълзиха очите. Взех един бял лист, и написах нещо кратко, с което се надявах да забравим за предишната вечер. После ми стана ясно, че с това нищо няма да променя. Та той е баща ми, винаги ми е прощавал…И скъсах листа.
                  Сега си спомням как преди тридесетина години, в един красив и непознат град, където се бяхме заточили с жена ми като отшелници цели две години, аз я оставих, за да свърша нещо, което съм забравил вече. И от прозореца на автобуса, в който се качих, видях как се отдалечава, с едни смешни дървени сандали, без да се обръща назад. Все пак се бяхме разделили за няколко часа. И тогава изведнъж извиках на шофьора, че трябва да сляза. Почувствах го толкова силно, че чак ме заболя… настигнах я, тя се усмихна и денят беше прекрасен. А работата, която имах да върша, не се сещам за кога я отложих. 

                     Преди седмица слязох от влака, в центъра на града, на централния голям и хубав площад майки разхождаха децата си. Беше ранна вечер, всичко наоколо ми беше така познато, все пак това е градът на моето детство. Седнах на една пейка и усетих как към мен се отправиха едни блестящи очи. Той беше с мръсни дънки, дрипава риза и брада, не виждала скоро бръснач. Тъкмо бях запалил цигара.
                   - Ще ти дам, сега ще говоря по телефона- отговорих му, изпреварвайки молбата му.
                     Търпеливо ме изчака, прегънал колене на съседната пейка, за да не ме безпокои. Когато свърших краткия разговор, протегна ръка. В нея имаше един лев и няколко жълти монети.
                    - Не мога да ти дам пари, ето ти цигара, същото е.
                      Усетих разочарованието му, но все пак намери сили да ми благодари.
                    - Няма нищо, нали утре аз мога да ти поискам. Тук имам братовчед, но вратата на къщата е заключена, а не му знам телефона. Има при кой да отида - казах му и направих няколко крачки.
                    - Така е, защо пък да не стане така - отговори ми той, без да си вярва много, че ще дочака такъв ден, в който може да почерпи, пък макар и една цигара.
                       Но нали все пак двамата му запазихме достойнството…

                        На другия ден, на път за вкъщи, пак си мислех за моста.
                       Трябва да отида, няма нужда да чакам да изскочи някаква работа за вършене в онзи край.
                        Просто ще отида да го видя. Ще сляза от колата, и без да бързам ще му направя няколко снимки. И тогава, когато го видите как изглежда, ще се съгласите с мен, че си е заслужавал пътя, който така трудно понякога минаваме.
                        Макар, че в сравнение с човешкия живот той е толкова кратък.

 

          18.09.2013                                         Любомир Николов

                         



Тагове:   мост,


Гласувай:
19
0



1. harvi - Мостът като нишка във времето...
18.09.2013 21:21
Мостът към точното време, точния момент. Над реката на ежедневието. Обрасъл с "мъх и папрати", но сочещ и пазещ пътя :) Да минеш над грижите... Правилният път винаги е тесен и на пръв поглед, незначителен :)
Поздрави
цитирай
2. anwel - Здравей, Любо!
18.09.2013 21:30
Така е, мостовете с които сме свързани с близки хора и мили на сърцето места, трябва да ги поддържаме здрави. Без тях сме за никъде...
цитирай
3. lubara - Поздарви, harvi!
19.09.2013 07:23
Евдокия, благодаря ти за красивия коментар. И се готви за една вечер с чаша бяло вино и още нещо.
цитирай
4. lubara - Поздрави, anwel!
19.09.2013 07:25
А и към непознати за нас не трябва да ги горим още в самото начало. Все пак всички сме чеда на онзи горе.
цитирай
5. monna1 - В живота ни има толкова много сантименти...
21.09.2013 17:51
Просълзих се, хей, Любо!
цитирай
6. lubara - Поздрави, monna1!
23.09.2013 06:29
Мона, но все пак денят ти е бил хубав, нали!
цитирай
7. ckarlet - Толкова истинско и хубаво, Lubara! ...
25.09.2013 08:43
Толкова истинско и хубаво, Lubara! Сега като се замисля, може би и животът е на такова разстояние колкото е и моста... Ето защо и всяка крачка трябва да бъде част от нашата душевност и обич... Поздрави! Страхотно пишеш, но вече съм ти го казвала.
цитирай
8. lubara - Поздрави, ckarlet!
26.09.2013 08:14
Скарлет, ти винаги си така мила към мен. Надявам се, че го заслужавам. Хубава есен ти желая!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubara
Категория: Изкуство
Прочетен: 3723192
Постинги: 672
Коментари: 9068
Гласове: 19062
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930