Ако трябва с две думи да опиша тази книга, това е една ПОЕЗИЯ НА СПОМЕНА. Спомен, който всеки има в себе си. И идва, когато се будим нощем. Или ни навестява сутрин, с първата чаша кафе. Когато отново трябва да започнем онова бясно препускане в ежедневието. Спомен, който ни радва и разбира се, малко ни натъжава. Но спомен, от който не ставаме агресивни и зли, защото ни кара да се вгледаме не само в новата урбанистика на града, а и в неговите обитатели. Които понякога имат нерадостна съдба, която авторът ни е разказал с много любов и мъка. Защото и неговият собствен живот не е бил постлан върху килим от рози. Но за да запази себе си, той винаги е вярвал в любовта си, в децата си и разбира се, в Сребърните планини.

           Книгата е в три части. Първата, това са Железните скали на всекидневието. Двадесет разказа, в които героите са необикновени в своя обикновен живот. Мая, с дилемата да избира между любовта и обичта към своя баща. Мариана и порасналата й дъщеря, с нейната кротка и ненатрапчива мъдрост. Дъщерята на циганина Мето, красива и без време застаряла в невъзможността да избяга от съдбата си. И трите пръста на малкото цигане, на което пътят е предварително начертан. Тъмните майчини очи, които гледат заминаващия влак. Който ще я раздели задълго със сина й, българчето от Аляска. Ина, с нейните тридесет и пет години, които са я отдалечили от желаната още като малка нейна собствена сватба. Семейство Маринови, които са намерили препитанието си, но са загубили доверието на четиригодишната си дъщеря. И още Поетът, Джуджето, Лимонаденият Джо…

         Втората част е само в един разказ. Посветен на тази, с която авторът все още може да пътува към Сребърните планини, а това е повече от едно истинско пътешествие… Което понякога е чудесно, макар и само до зелените маси на близкото пазарче около
стадион ” Раковски” например.

          И накрая, третата част. Където всичко е поезия. Поезията на стара София, ех, колко стара, само преди тридесет години я имаше Софийската зоологическа градина в центъра на града. Читалище „Светлина” светеше с неповторим блясък, имаше я и антикварната книжарница на ” Графа” със сатенените ръкавели на възрастния мъж, който изкупуваше книгите. Докторската градина и близката Английска гимназия, незабравимото кино ” Урвич” и къщата на Яворов. Улица ” Кестенова гора” и старите тухларни на мястото на сегашния Южен парк. Антикварното пазарче до ” Кристал” и малкото трамвайче към Бояна, покрай онова изумрудено блато и младостта ни.
         Защото всички ние обичаме младостта си, обичаме града си, обичаме миналото си.
        
         Затова Деяне, благодаря ти, че извика отново поезията на моя спомен! По един неповторим и красив начин, с книгата си” Българчето от Аляска”.



                       06.02.2012                               Любомир Николов

Еееех, Любо! Къде ме върна!?!
От някое време все се каня да напиша за тази книга, но ме налягат емоциите и ме хваща страх, че ще счупя крехкото стъклено кълбо на Деян, в което е затворен света на нашата София. Боже, колко беше хубаво!

Дааа, минало незабравимо! Можеш и тук да надникнеш, Светла душо.
http://lubara.blog.bg/izkustvo/2009/04/25/mahala-lozenec-razkaz.326755

за неща, които са паралелния ни свят - един от онези, които няма да бъдат изгубени, защото вече ги има записани.

И са в нас, освен това! Деян Енев ми е любим автор, а колко познати места са в тази книга...