Беше вече лято. Един ден отново се запътих към махалата, в която се беше заселил моят приятел. Пък и да се срещна с монах Селестиян… Малкият изоран път беше огрян от слънцето, обграден с цъфтящи шипкови и къпинови храсти. Слънцето галеше гората наоколо, птичките пееха, животът беше хубав. В раницата си отново бях сложил бутилка уиски. Лесно паркирах пред къщата с голямата дървена порта, почуках, огледах се наоколо и разбрах, че нещо тук се е променило. Приятелят ми го нямаше, тревата в двора беше избуяла високо, нямаше следи от живот около къщата, в която зимата така щастливо бeше завършило моето премеждие.
                    И тръгнах нагоре пеша до манастира. След близо час влязох в монашеската обител. С гръб към портата, наобиколен от няколко малки кутрета, дялкаше нещо от дърво човек с тъмни дрехи, дори не се обърна да види кой нарушава спокойствието на това свято място. Миришеше на здравец, пчели жужаха наоколо, долавяше се ухание на тамян.
                    - Добра стига, братко- поздравих и с учудване видях, че това не е монах Селестиян.
                      Беше моят стар приятел, все така приведен, с насечено лице и с още по-топъл и благ поглед.
                   
                     В края на зимата отвели брата Селестиян отново в затвора, откъдето преди години  бил избягал. Осъден за убийство на жена си, може би от силна любов, или от ревност, и как не бил могъл да се справи със себе си в онзи момент, когато му причерняло пред очите. И в затвора станал много набожен. После надхитрил надзирателите и потънал вдън земя. До преди половин година, когато на чаршията, около магазина за икони, го арестували отново.
                     Но манастирът не останал задълго сам.
                    - Пътят към Бога е дълъг, но решението за извървяването му  при всеки е различно. Решил съм да не бързам, когато брат Селестиян излезе от затвора, тогава ще реша. Може и аз да приема монашество – така завърши разказа моят приятел от толкова миналото време.
                   - Икони дълбая, стремя се на седмицата по две да измайсторя. Нали не пуша, защо да се спускам до града напразно- усмихна ми се с благата си усмивка той.

                     А неговият разказ, кога ли ще го науча, се питах. Но нали душата човешка трябва да я пазим чиста, не посмях да задам този въпрос сега.
                     Може би някой ден, мислех си на следващата утрин, провирайки се по стръмната тясна пътека всред високите вековни борове.
                     И изведнъж се спрях, сепна ме една мисъл… Хм, знае ли човек каква съдба го чака.


10.01.2012                                                 Любомир Николов

Ех,тая пуста орисия.Прав си!Поздрави приятелю!

Стори ми се, че спокойно мога да продължа с разказа. Не съм го замислял предварително, май се получи.
Здрав бъди, приятелю наборе!

Можеш да го продължиш при условие,че на съпругата ти няма да се случи нищо лошо.:))))))

Съгласен съм напълно с теб.

Рики е Повери пеят ...Ке сара , ке сара , домани си ведра...

Страхотни са, преди две години ходих в НДК на концерта им. А на Златния Орфей пяха през 73-а...