""   Пролетта внезапно дойде. Витошкият вятър изсуши улиците и тротоарите, кокичетата показаха белите си ръчички над малките градски дворове в Лозенец, жълти минзухари пробиха с главици студената земя, птиците се опериха и гласовете им вече се надвикваха с тежкия градски шум, ранните утрини бяха спокойни и ведри, когато Любослав се спускаше до канала Перловец, стъпваше на тесния метален парапет на метър и половина над моста, после с усмивка скачаше долу, на асфалта, пресичаше” Евлоги Георгиев” и така стигаше до кино” Дружба”, после край кафенето ”Правото”, където и сутрин, и вечер имаше гимназисти, пиеха коняк с кола, криеха цигарите си в шепи, и си разказваха най-невероятни измислици. Главите им бяха остригани под зоркия поглед на учителите, чантите бяха протрити и лежаха в краката им, най-големите вече мислеха за бала и за първите си крачки в живота, който щеше да е толкова различен и в който ще успеят да постигнат всичко, което ще си пожелаят. Или поне им се искаше да е така. 

                      И дойде ден осми, в месец март, когато улиците се изпълниха с празнично възбудени, облекли чисти дрехи мъже и жени, с пролетни момичетата с изгладени ученически престилки и нови чорапи без ръб, които бяха хвърлили ботушите и обувките им с токчета правеха краката им стройни и красиви. Въздухът миришеше на пролет, по ” Графа” през стотина метра се виеха опашки за цветя. Други бяха клиентите пред цветарският магазин на”Раковска”, до Сатиричния театър и Показния магазин, този на самия ъгъл, жените бяха с тежки прически и скъпи палта или манта, мъжете с гладко обръснати лица, със скъпи обувки и вносни шлифери. Останалите, повече или по-малко заможни, бяха се скупчили край трамвайните линии по ”Графа”, малки и по-големи букетчета или саксии с цветя, стръкчета кукуряк или ранен синчец, ухаещ розов, бял или тъмночервен зюмбюл, ранни срамежливи лаленца или немирен, оперен нарцис бързо преминаваха в ръцете на мъжете и порасналите момчета.

                       Защото най-важното в този ден беше да можеш да стиснеш в пръсти пролетния букет и разбира се, да има на кого да го подариш. Всичко останало беше без значение.   """"""

                      

подарен с усмивка:))))

Хубав ден сред твоите момичета!

И на теб хубав празник, знаеме с кой!

Днес ми подариха това:

Какво е жената

Погледнах аз годишния календар,

накичен с дни, изпъкващи кат божи дар.

Отбелязъла е днешния съдбата –

Осми Март – единствената дата,

най-желаната от всички за Жената!

Замислих се преди да вдигна тост,

тогаз изникна тоз въпрос,

за мене-сложен, но за други прост:

Кой как разбира думата позната,

единствената думичка „Жената”?

Погледнем ли умилно към децата-

за тях е”Мама”-няма друга на Земята,

за „таткото” е нежна струна на душата,

за влюбените-страст, разтърсваща телата,

до пръсване изтисквайки сърцата;

За грубите ловджий- кошутата в гората,

разсъдък щом загубят- омекват им краката,

забравяйки изобщо правилата-

закон-затвор-завършек на играта...

Отговорът на тоз въпрос

действително е много прост:

Жената трябва много да се обича,

самия поглед ней да разсъблича,

с думи нежни тя да се нарича,

сърцето й с любов да се превзема-

туй е най-доказваната теорема,

с усмивка, с ласки да се покорява-

тогава е способна да дарява

с туй прекрасно нещо-любовта,

обагрена от допира на нежността!

Към Вас обръщам се, Мъжете,

цветя на своите Женички подарете,

без никакво стеснение целунете,

дори стандартните слова кажете,

здраве, щастие и радост споменете,

дори за обич вечна излъжете,

но за изневерите не се кълнете!

Невена, истински са думите в това стихотворение! Бъди все така обичана!

едни сал карамфили и то с големи извиващи се опашки и изнервени от чакането мъже. Те дори не знаят дали ще стигне до тях вълшебното цвете и това още повече нажежава обстановката. Докато се стигне до комичното...1 цвете (очукано, смачкано и без опаковка). Колко проблеми ставаха от един хубав празник!
Сега - друго е!

Ама ти как мислиш, че в София нямаше напрежение ли?
През есента на 77-ма се жених, в Търново. Цветята дойдоха същия ден, от София, с връзки. Сега ми звучи невероятно.

Голяма сантименталност има описана в разказа ти, Lubara!
Поздрави! Обичам да чета написаното от теб!

Да, сантимент по младостта далечна!