Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.06.2010 15:05 - Пиета - разказ
Автор: lubara Категория: Изкуство   
Прочетен: 5860 Коментари: 22 Гласове:
20

Последна промяна: 20.05.2013 16:49

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                      С брат ми седим на пластмасови столове в парка, отпиваме от студените бири и малко сме се умълчали. Черпи ме той, това е втората ни среща за една седмица. Край нас се движат деца, кучета, майки с детски колички, млади момичета дъвчат пуканки, хванали момчетата си подръка. И по белия пух от тополите, докосващ косите и лицата ни, усещаме лятото. Не сме остарели, само малко сме се променили. Моята брада е бяла, неговата коса има пепеляв метален блясък. Челата ни са открити, но не съвсем, стройни сме почти както през младите години, да се чуди човек как сме се опазили досега. Той си идва веднъж на три-четири години, от двадесетина живее на денонощие път със самолет през океана.
                 Наблизо е моето жилище, през парка е неговото, което купи при предишното си идване. Вече два часа сме заедно. Ще се разделяме. И тъкмо ставам, той ми казва да почакам. Вади портфейла си и аз разбирам какво ще последва.
                - Мисля да ти дам тези пари. Сто евро.
                - За какво- питам го аз.
               - Ами ето така- ръката му вече е протегната към мене.
                Поемам парите, с дланта си посягам към брадата му за внезапна милувка, отклонявам си погледа, защото усещам влагата в очите си. Не искам да го погледна, сигурен съм, че и на него му е влязло нещо под клепачите. Но изведнъж, за миг почти, сякаш лицето му е досущ като това на баща ни. И ръката му е сякаш същата, която толкова пъти се е протягала, за да ни помогне.

                  Разделяме се след минути. Вървя по улицата под зелените кестени, коли и хора се движат наоколо, не усещам нищо около себе си. И за сетен път разбирам, че въпреки случаите, когато взаимно сме се огорчавали, с брат ми сме били винаги едно цяло. Свързва ни баща ни.

                   На другия ден си купувам книгата ” Париж завинаги”, на Бредбъри. Обичам разказите му, преди четиридесетина години за петнадесетия си рожден ден получих от брат ми подарък, книгата ”Марсиански хроники”. Стоя на пейка в големия парк, в центъра на града, тук всяко място за мен има моята си история. Витоша е насреща ми, ако протегна ръка, почти ще я докосна. И се зачитам в един разказ, ” Пиета през лятото”. Там младия Рей, заедно с брат си и баща си, два дни са неразделно около гастролиращия в родното им място цирк. Лъвове, десетки слонове, стотици коне, акробати, шатри, бутилки с кока-кола. Които малкото момче пренася по цял ден. Стъклото тежи, касите не свършват, но пък после покрай манежа е така вълнуващо!
                   И на втората вечер след представлението, на път за вкъщи,  момчето заспива в ръцете на баща си. Той го носи по дългия над една миля път до дома им. И когато на другата вечер, цяла нощ и цял ден спало, изтощено от емоции и умора, изведнъж му се премрежват очите от благодарност, то промълвява:
                 -  Благодаря ти, татко, благодаря ти!
                 - За какво- с блестящ поглед го пита баща му.

                    И си спомням за един горещ летен ден преди двадесет и пет години. Морето беше изцедило силите на сина ми, току що навършил седем години. Беше се разболял, майка му искаше да се прибираме вкъщи, по средата на отпуската.
                    - Нека да видя цирка, тогава може. Искам да го видя- с мъка говореше момчето ми. С лице, нежен като на момиче, с руси коси и дълги крака, с ясен син поглед.
                     Вечерта отидохме под голямата шатра, на представление. Стоеше на коленете ми, бузите му пламтяха, меката му коса докосваше гърдите ми, и въпреки, че беше болен, аз бях щастлив. Конете и маймуните на манежа, клоуните със смешните си цветни дрехи и нестихващите номера, акробатите, всичко това преминаваше покрай мен като на сън. Защото се бях вторачил в това детенце, което не откъсваше погледа си, вперено напред към тази невероятна магия. И благодарно, че сме му позволили да е част от нея.
                        И на другата сутрин той, синът ми, беше съвсем здрав. После се учих да карам сърф, нарязах стъпалата си в острите ръбове на мидите, ходех вързан с кърпа на краката по пясъка на плажа. Това не ми пречеше да влизам във водата, синът ми беше с гумени възглавници около ръцете, тогава го научих да плува. И да яде печени миди на тенекия, солта изсъхваше бяла и вкусна около месото на мидата, двамата се разбирахме като истински мъже.

                          И сега си мисля, всеки има своята пиета. Не всеки го признава, но всички притежаваме някаква собствена, различна от тази на другия. И само трябва една случайна книга, един гастролиращ цирк, или една ръка, протегната към нас, за да си я припомним.

 

          08.06.2010.                                      Любомир Николов          

 

                

 




Тагове:   разказ,


Гласувай:
20



1. benra - Любо,
08.06.2010 17:02
така е-всеки от нас има някаква своя пиета и понякога е достатъчно нещо дребно, за да ни напомни за нея.
Стана ми топло някакси.
цитирай
2. lubara - Поздрави, benra !
08.06.2010 17:37
Разказът на Бредбъри много ми хареса. Има още един, който не ще забравя- Пристигане и заминаване. Има ги и в Интернет- http://chitanka.info/lib/text/12976
цитирай
3. erato7 - Заседна буца в гърлото ми, докато ...
08.06.2010 21:15
Заседна буца в гърлото ми, докато четох разказа ти, Любо! Поздрави!
цитирай
4. lubara - Поздрави, erato7
08.06.2010 21:28
Понякога това, което преживяваме, го виждаме описано от някой друг, преди нас. Но това не значи, че е по-слабо изживяно. Напротив, прочетеното засилва сетивата ни за случилото се.
цитирай
5. nicodima - Ох, до преди няколко дни я четох...
08.06.2010 21:45
Настръхнах от "Посещението"...
Тези жестове... са симптоматични... посягането към брадата... допирът до сърцето... В "Английския пациент" имаше подобни жестове... Колко много означават всъщност...
цитирай
6. lubara - Поздрави, nicodima !
08.06.2010 21:48
Да, прочел съм половината разкази. Три ми харесаха, Посещението, Пристигане и заминаване и Пиетата. Най- вече последният.
цитирай
7. tili - Ех, Любо...
09.06.2010 18:20
И мен баща ми ме научи да плувам. На гръб. Още усещам ръката му под кръста си...
Благодаря ти, сладкодумнико!!!
цитирай
8. lubara - Поздрави, tili !
09.06.2010 18:38
Аз ти благодаря за тези думи, Лили!
цитирай
9. lila - насълзи ми очите, любара...
09.06.2010 20:03
насълзи ми очите, любара...
цитирай
10. lubara - Поздрави, lila !
09.06.2010 20:17
Е, че няма само мойте да се навлажняват...
цитирай
11. bilingual - на един дъх прочетох разказа. . . ...
10.06.2010 22:32
на един дъх прочетох разказа... много искрен, мил, и запленяващ :)
а Бредбъри още от малка много го харесвам!
Поздрави, lubara :)))
цитирай
12. lubara - Радвам се на думите ти. Поздрави, ...
11.06.2010 08:16
Радвам се на думите ти. Поздрави, bilingual !
цитирай
13. martiniki - :)
12.06.2010 16:01
много хубава история, lubara...Микеланджеловата пиета е пред очите ми.
цитирай
14. lubara - Поздрави, martiniki !
12.06.2010 16:24
А какво ще кажеш, ако я видиш на живо! Август ще видя пикаещото момченце в Брюксел.
цитирай
15. martiniki - ...
13.06.2010 08:14
иска ли питане - ще се радвам, стига да ми се случи

Щастлив Брюксел!
цитирай
16. lubara - Поздрави, martiniki !
13.06.2010 09:38
Ще стане, животът е пред теб! Благодаря, сигурен съм, че така ще бъде!
цитирай
17. razkazvachka - Върховно!
15.06.2010 18:45
:)))
цитирай
18. lubara - Поздрави, razkazvachka!
15.06.2010 18:53
Една история става разказ, а понякога и разказа става история, нали!
цитирай
19. yotovava - Любо, Любо...
30.08.2010 17:36
... пак благодаря, че се докоснах до теб!
Валя
цитирай
20. lubara - Поздрави, yotovava !
30.08.2010 17:50
Аз ти благодаря, че прочете тази кратка история още веднъж, Валя !
цитирай
21. anwel - Поздрави, Любо! Добър разказвач си!
13.05.2012 17:54
С удоволствие те "слушах" как разказваш за преживяни мигове от живота ти. Наистина, докато четях имах възприятието, че слушам как разказваш за преживяното. Развълнува ме и с това, че припознах и нещичко мое - моят син е на повече от денонощие път далече от мен и много ми липсва общуването с него... нищо че е вече на четиредесет... Почти двадесет години е все някъде, навън...
цитирай
22. lubara - Поздрави, anwel!
13.05.2012 18:41
Синът ми беше така пет години, в Ню Йорк. Преди три го напусна, а от две е в Брюксел. Все пак по-близо е, често си идва. Благодаря за оценката. Желая ти да се виждате със сина си по-често!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubara
Категория: Изкуство
Прочетен: 4574985
Постинги: 689
Коментари: 9099
Гласове: 19614
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031