Моят приятел и съученик, който живееше под нас казваше : " Нашият Димитровски борчески квартал е голяма работа". Колко голяма работа е бил, малко се съмнявам. Защото когато се преместихме в Лозенец до хотел  ”Хемус” се почувствах като че съм напуснал ” зоната на здрача”  и съм се пренесъл в ” квартала на богатите ”.

        Все пак осем години от живота не са малко. Особено за хлапе на пет години. Живеехме в  грамаден за онова време блок с четири  входа и шест етажа. Това беше цяла галактика. В която има различни звезди, едните едва мъждукат, други светят с ярка светлина и винаги можеш да разчиташ на тях. А трети изгарят като фоерверки, разпръсквайки около себе си  неустоимо обаяние  или  разочарование. 

         Ние бяхме децата на улица ” Опълченска”. Задният двор на блока  беше разделен от четири метални лоста, за всеки вход по един. Там в неделния ден не припарвахме сутрин, защото родителите ни изтупваха черги, одеяла, а по-заможните дори килими. Но през останалите дни дворът беше наша територия. От височината на петия етаж, където живеех се виждаше целия двор и аз бързах да приключа с уроците. Защото долу винаги ставаше нещо интересно. Игри на топчета и капачки, големите гуди-биячи струваха скъпо и малко деца имаха от тях. Но прибираха най- много плячка от разчертания прашен подиум на сражението. Когато имаше повече момчета започваха футболните мачове. Аз носех кожена топка, с която бях много желан на терена. А когато се състезавахме в обиколки  около блока, там нямах равен на себе си. Възрастните ни се караха често, защото нашата гълчава нарушаваше спокойствието на тези, които се бяха върнали от работната нощна смяна.

            През зимата разстоянието от блока до улицата, около десетина метра се превръщаше на ледена пързалка. На която се пързаляхме, засилвайки се от входа и така обувките ни през пролетта вече бяха скъсани. А градинката насреща си бе преживяване. С кестените, узрели наесен и нападали по всичките алеи, с паметника в почит на загиналите  войници през няколкото войни в началото на века. Където се поставяха цветя и от нас, когато около вратовете ни се бяха увили червените връзки. А тези връзки ни ги поставиха пак на тази, нашата " Опълченска" в къщата- музей на Димитров. Не разбирахме това страхопочитание на учителите ни към това място, но такива бяха времената тогава .

             С брат ми бяхме по- различни от другите деца. Повече време отделяхме на книгите, бяхме  по-сериозни, отколкото бе нужно. В нашия трети вход бяхме организирали ” Тимуровска команда”, за да помага на възрастните и самотни хора. Имахме и  патрон на организацията, една народна учителка, живееща на втория етаж. Така я наричаха родителите ни. С каква наивност сме го правили, но състраданието ни към болката бе искрено и неподправено.

               По онова време цели махали воюваха със саби и мечове. По екраните се даваха филми с кръстоносни походи, епичните битки се пренасяха на улицата, сблъсъците бяха сериозни. А пък първите кормилачки нанасяха рани на много детски колене. Имаше едни толкова дълги, че отгоре им ги възсядаше цял футболен отбор. Нямаше баири за преодоляване, но паважът разнасяше тракането на металните лагери и бойните викове надалеч.

                Не си губехме времето с ненужни неща. Яденето не ни беше силата. Спомням си плътния вкус на рибеното масло, с помощта му трябваше да станем по-здрави и силни. Мъка беше да преглътнеш дори една супена лъжица. Или пък нашият стремеж да вкараме омразната ни дроб сърма в комините на отсрещните къщи, които граничеха с двора ни. Това ни се отдаваше, бяхме станали майстори в меренето, така си отмъщавахме на родителите си. Защото понякога вечер ни оставяха с брат ми сами и за свое спокойствие ни заключваха. Това не бе проблем за нас. Само след половин час той откриваше скритите ключове и пътешествието започваше. Тъмнината на мрака, отразените сенки на малкото коли и каруци по отстрещните калкани, затишието на деня и мистерията на идващата нощ, това бе вкуса на забранения плод.

                   Вкус, който колкото повече го опознаваш, толкова става по-далечен и недостижим. Защото си вече пораснал и усещането му е само в спомена или в игрите на нашите деца, а вече и внуци.

                    Бяхме малки опълченци на улица  ” Опълченска ”.

 

    

Харесва ми да чета разкази от миналото ти, Lubara! Имал си щастливо детство с твоя брат! Били сте доста палави, но много умни и добри деца! Приятно е да чета съкровените ти спомени! И не сте си губели времето с ненужни неща:))
Поздрави от мен, lubara!

Днешното детство на децата също ще е незабравимо за тях. Но е толкова различно.
За добро, или за лошо, не знам.

"opulchenska" - chast i ot moeto detstvo. Nikoga niama da zabravia bezbroinite rozi koito razdeliaha ulichnite platna. taka i ne razbrah zashto gi izkoreniha-neveroiatni,vulshebni ,omaini cvetia...

Какво разточителство, рози сред асфалта !
Излишни пари , хвърлени на вятъра. И всред този трафик...
Минало, незабравимо!

ми едно такова-носталгично, романтично. Спомних си как си организирахме състезания по художествена гимнастика-беше ерата на златните момичета, как играехме на ръбче, на стражари и апаши..Еееех детство.

И една случка от детството на моя съпруг, която звучи като анекдот... Той е израстнал в централната част но София, носеща още белезите от войната... Та една съседка среща баба му и казва: "Г-жа А., вашият внук вчера скъса въжето ми за пране във вътрешния двор, което е от 33-та година и през войната оцеля : )..."
Поздрави за носталгичния хубав разказ!

Аз съм ти батко, затова по мойто време ръбчето още не беше популярно.

Леле, на Стамболийски имаше две къщи, полуразрушени от бомбандировките. Пък въжето оцеляло. Това се казва качество!

една мноооого любима книга завършва с:

" никога не е късно да имаш щастливо детство"...

И го вярвам, Любо... Можем да растем с децата си, внуците си, отново и отново... Вкус, който е наоколо, ако имаме сетивата...

Дали е вярна, тази диагноза.
Не съм чел тази книга. Не е лошо да се вдетеняваме отвреме на време!

Ей, Любар, защо като чета твои разкази, особено пък тези , дето са за детството ти, все ми мирише на смокиня, а !
Интересно, значи!

Защото този вкус и мирис е заразен, няма отърване от него!

Да Ви кажа честно, наиситна е зоната на здрача.Тук времето е спряло в момент на някаква агония.Принудена съм да живея в района отскоро.В хубав апртамент на 5 етаж. Добре, че съм високо и имам терса с красив парапет от уж ковано желязо. Иначе да съм се метнала вече.Толкова мъка има по тези улици, толкова пусти и празни души ги кръстосват.Ако не е парапета да ми съживи пейзажа,щях да мина натранквиланти предполагам.

да си спомни безгрижното и палавото детство, макар и да не е живял на улица Опълченска, а в малко градче :).
Твоят разказ ми напомня и за старите български филми с участието на деца :). Имаше много добри попадения!
Поздрави!

Какво да отговоря, освен това, че ако ми кажат, отиваш да живееш отново на "Опълченска", няма да съм хич доволен. То отделно, че я има и сянката на миналото...

Съгласен съм за попаденията. Като гледам старите квартали и паважа на улиците, колите и тролейбусите, рекламите " Плод зеленчук" и подобните, си казвам:
Сега всичко е къде по-лъскаво, изискано и съвременно.
Но и някак бездушно! Поне за мен.

Бездушно е да, и аз така го чувствам! Но е живо,мърда,променя се...А тук просто не са останали хора! А където има живот все от някъде ще просветне. Насторили са нови сгради, който са толкова по-бездушни.Има цели такива, в които и един човек не оставил следите на ежедневието си. А между новите "архитектурни феномени", се клатят разкъртените черчевета на изоставените къщи в чиито прозорци, като малка виждах светнати лампи на път за училище.Страшна гледка е. Дори зловеща привечер.Така мечтая новите сгради да се напълнят с детска глъч, дано да стане и да е скоро..

Дано така да стане. Двама мои близки, млади, си купиха жилище около "моя блок-Опълченска №38" , етаж 5-и, апартамент 23-и. От двете страни на "Жданов"- сега " Пиротска", тогава, в края на 50-те, се построиха две "сталинистки" сгради. Е, срещу църквата е моят.
Илязох оттам през 65-та, как звучи само ...