- О, страннико не толкова млад, аз тебе те познавам. Вече петнадесетина години всяко лято се качваш на моята корона. Когато дойде за пръв път при мен, брадата ти беше черна. Сега виждам, бяла е. Но бялото много ти отива. То и аз се промених за тези години, ето едната ми страна вече почва да изсъхва. Не знам от що е, може би защото наблизо фучи шосето с тези вечно бързащи летовници. Но по-вероятно е от дима и прахоляка на новото строителство, което ме е обградило. Всяка пролет вече си мисля, че може да ми е последна. Отляво хотел на четири етажа, отдясно паркинг и склад за дървен материал. А петдесетина години тук, при мен си беше истинска райска градина. С лозята, които раждаха вкусно и едро грозде, с къпинака и сочните къпини, с прасковните дръвчета и буйната, зелена през цялото лято трева. Идваха стопаните от близкия град с магарешки каруци, връзваха дългоушковците да пасат около тях и зарязваха, окопаваха, пръскаха, а после наесен пристигаха с жените и децата си, защото гроздята нямаха обиране. То и градът беше толкова различен от сега. С малките, но подредени къщи с цветни дворове и с няколкото големи ресторанта, където лятото се веселяха курортистите, макар в менюто да имаше само кебапчета и мешана скара. И с любезните хазяи, които бяха готови да заведат гостите си край скалите, на няколкостотин метра от мен, да наловят миди и вечер покрай ракията и студеното бяло вино да им покажат, че това е най-хубавото мезе тук, край морето. И лятно кино имаше там, между Стария и Новия град, около него миришеше на печена царевица, пуканки и захарен памук. Че това не беше ли достатъчно на хората, все още се чудя. Защото преди двадесетина години всичко тръгна наопъки.

            - Защо ли, ще запиташ. Какво да питаш, аз тебе те познавам, ти също предпочиташ старото време, сигурна съм. Ако не беше така, сега щеше да се излежаваш под онези грозни балдахини на плажа, да пиеш вносна студена бира и да влизаш в морето, само за да можеш да си поръчаш още. А ти, макар и не млад, предпочиташ да навлезеш в дълбокото, да се засилиш срещу вълните, срещу вятъра и чайките, да се обърнеш по гръб и да гледаш небето и облаците, които така кротко са се надвесили над синьото море. Или да плуваш до близките скали, после да се гмурнеш около прорязващите им, обрасли с водорасли и миди ръбове, да оскубеш няколко по-едри, и след час да излезеш на брега и да ги оставиш сами да се отворят на слънцето. Но не балдахините и силната музика ме тревожат, а тези хотели, които са се надвесили над самия пясък. И до тях, басейни. То си ми е смешно, морето на десетина крачки, пък някои хора се изтягат и плацикат на двадесетина квадрата в сладката вода. Наместо да се втурнат към вълните, към хоризонта, към безкрая, отново бързат да поставят някакви рамки около себе си. Сакън, да не им влезе пясък в дъто, или космато раче да ги ощипе, камо ли медуза да ги парне на някое нежно място.  

            - Та това хората, са много особени същества, страннико не толкова млад! Ето погледни онзи, военния хотел. Знам, и ти преди петнадесетина години беше там със семейството си. И на какво сега прилича цялата тази просторна и толкова удобна с големите си стаи, с цветната си градина и асмите къща за почивка. Били я продали на някакъв арабин, той пък на други големци, някакви врътки правят, то ценна е тази земя, милиони щяло да й вземат. Ама докато ги вземат, то сградата започна да мухлясва, да буренясва и да се руши. Лакомията е голямо нещо, от мен го знай, страннико не млад. Ама ти си го знаеш. Затова те наблюдавам толкова години, едно клонче не си ми пречупил и дори  листо не си ми откъснал. И береш само толкова, колкото ще ти стигне, и за косовете, и за някои други хора, които ще дойдат при мен мислиш. Но никой не идва, никой…
                   - А къмпинга, нали го видя. Разпердушинен, ограден с тараби и бодлива тел. То новите хотели, удобството е в тях, съгласна съм. Но наоколо всичко е буренясало, каваците отсечени, старите бунгала разрушени, тъга има във всичко това, ама кой го вижда сега. Ще се сетят хората, че не може така, но вече е непоправимо!

                    - Ама аз знам, ти пак ще дойдеш, живот и здраве. Аз съм ти скъпа, чувствам го. И дано и догодина да се видим, белобрадото ми момче! Защото животът, от мен да го знаеш, е една голяма илюзия. Днес мислиш, че си на върха, утре може да си долу. Както сега си се покачил на сухите ми клони, мислиш, че си здраво стъпил, че нищо не може да те разклати. А здравото може и да е прогнило, да е кухо, и за миг да се строполиш някъде долу, че и врата да си счупиш. Но ти не ламтиш за богатства, сигурен съм, няма да го допуснеш. Ето, вече си набра достатъчно, нали. Едри, сочни, дъхави и тъмносини, разпукани от слънцето, нека да ти е сладко.

- И хайде, умната и до другото лято !



     09.09.2009                                        Любомир  Николов

плача за нашите каваци, отсечени, плача за старата смокиня, от кято съм яла и съм брала на малката си тогава дъщеря, плача за дюните между палатките, за спокойствието и нескопосаните удобства,за романтиката и нашите мили "Каваци"! Животът ме принуди да се разделя с тях отдавна, в зората на "голямото строителство" и те са в спомените такива,каквито бяха преди 20 години, но това,което чета и слушам всяко лято за тях е наистина чудовищно.

Какво да кажа. Много е различно, отчасти за хубаво. Ама според мен не съвсем. Няма я романтиката, няма я природата, дори няма навътре, в дълбокото млади хора, които да плуват.

Така се радвам за теб,Лю:)))

Благодаря ти, скъпа ми elineli !

Здрасти, Любо. Аз съм смока дето се е свил досами смокинята. Ама мен не ме забелязваш. Че да си похортуваш и с мене. Ми тъй е - смокините с предимство. Смоците на заден план. Много работи видях и аз докато пълзях из дупките на новото строителство и новото грабителство, но ще говоря само хубави неща, че "понеже животът е кратък, а дълга е главната улица."... Разбирай крабрежната ивица, ще ти кажа: "Здрасти, Любо, ти си говори със смокинята, пък аз ще си поговоря с теб вътре в мене си.

Здрасти, смоко, на име Веско. Аз бях казъл, че под короната на смокинята цяло лято мога да спя, тя ще ме храни. Кофичка смокини-лев и петдесет. Пет кофички на ден да продавам, ще имам цяло лято за цаца и бира. Е, ако продавам седем, и за цигари.
И тогава, ща не ща, с тебе, смоко, ще си правим компания.
А аз ща, тъй да знаеш, Смоко Веско, или обратното , Веско Смоко ! Защото ти си един много добър и сърдечен смок, и от твойте словосъчетания често хваща ме амок ! Защото не са лесносмилаеми, но пък са вещи и труднопробиваеми!

Само Каваците ли? Ами кичозното грамадище на мястото на таляна Чайка, където ходехме след купон да ядем рибена чорба? Ами Коренята и заливчето Кутра, където децата се учеха да плуват на тихо. Ами Алепу... Да не изброявам, че ме боли душата! Басейни, Боже ;-(((

Морето преди беше свобода, шир, полет на душата и сърцето! И оркестрите в градинските заведения. И вечерите във всеки двор под асмите, където миришеше на пържена риби и евтино бяло вино.
И на нещо, което сега го няма.

Така ме разчувства тази изповед... Толкова размисли си вкарал вътре, и болка, и надежда...
Поздрави!

Нека да има и носталгия, да има и надежда, и смокинята да я има!

Аз пиша късно....като една закасняла смокиня...навън вече е есен....но въпреки закаснението ми искам да ви кажа че разказа ви е невероятно топъл и дъхав като закаснял есенен плод....

Добре, ако искаш, прочети " Смокиновото дърво ".
То си е пак за тази, същата смокиня.
От 02.04.2009.

Същата е!
Нищо, че е по-голяма...;-)))

Знаех си, поздрави, smile999!