След седмица ще я посетя. Дано да е жива и здрава. Много ми е скъпа. Не е красавица, но е много чаровна. И всяко лято ражда големи, сочни и дъхави плодове.
                 Запознахме се през онова незабравимо американско лято. Моето семейство беше за две седмици на хотел "Смокините" . Всяка сутрин след футболните ни победи по коридорите на хотела дрънчаха кутийките с бира " Кайзер" , които приятелят ми Хари внасяше от Европата. И които камериерките изхвърляха с почуда, защото количествата бяха сериозни.
                  И тогава, на една разходка за изтрезняване, сред близките шубраци аз я открих. Самотна, но горда, някак си достолепна. Листата и плодовете й ухаеха на далеч. Никой не й обръщаше внимание, шосето наблизо фучеше с бързия си ритъм, плажът живееше своя ваканционен живот. А тя навярно тъгуваше за времето, когато е била оградена с прасковни дръвчета, с малинови храсти и дузина силни лозарски корени. Може и някое дървено бунгало да се е гушило под ниската й гъста сянка.
                Следващите десетина години всяко лято ходех при нея. Сутрин, когато слънцето все още е милостиво и лъчите му не прегарят кожата, росата по ниските бурени мокри сандалите, а бодливите къпини оставят трънчетата си по дланите и лактите, аз й идвах на гости. Понякога се покатервах по изкорубената й снага, на високото бяха разпукнатите синьочерни плодове, които залепваха гъстия си сок по пръстите ми. Осите не бяха враждебни и снисходително отстъпваха настрани, защото плодовете нямаха чет.
                         И така се връщах в хотелската стая, пиехме кафе и денят започваше с безгрижния вкус на узрели смокини.

                      





         Преди близо три години, един ден нещо трепна в мен, някакъв спомен може би, някакво желание да кажа, колко съм й благодарен. И така, за два часа написах " Смокиновото дърво" . Тя е моя прототип. Жива е, такава ще е винаги, защото поне в спомена ще съществува.
         Макар, че имам силно съмнение. Не съм я виждал от две години.
Беше оградена от бетонови триетажни хотели. С които някои хора се надяват да печелят много пари. 
        Знам, дните й са преброени. Но се надявам, сега в края на лятото, отново да я видя.





                                Ние винаги се надяваме !

Прочетох и първия ти разказ за смокиновото дърво. Едно е безспорно - много, много си сладкодумен. И докато в първия разказ оставяш усещане за очакване и надежда, тук звучиш малко песимистично. Ох, дано е там още смокинята...
Павлина

Павлина, първото е разказ. А това е действителността. Тя не е особено оптимистична, да се изразя по различен от теб начин.
Не охкам, това, което става по морското ни крайбрежие и нищета. Мислим, че с материалното ще се възвисим.
Духовно ще обеднеем, и това ще ни коства много. А най-вече на поколенията след нас.
Радвам се, че се обади.

смокините са като маслините - живеят над 1000 години! Да се надяваме,че ще надживее това безумие човешко! Знаеш ли, че и ние на "Миджур" си имаме стара смокиня? Много не ражда, но е красива ;-)))

Ех, Миджурските ми млади години, още ухаят те на смокини!

Изкушаваш с тия смокини:))

А с плажа, не те ли изкушавам?

Ако трябва да избирам между плажа и смокините, ще избера първо да са смокините, после плажът;))))))))

Аз съм съгласен и на този, и на обратния вариант.

Ще чакам да разказваш!

Славче, знам аз , че си много мой човек, нали !

Смокиново дъхаво ми е..., след твоето споделяне...
Благодаря ти, Любо...:)

Ще черпя със сладко от смокини, ако имам късмет.

От кога се каня да прочета постинга ти!
Е сега го прочетох, и като всеки път си спомних мои си неща...
Смокинята в нашия двор, която раждаше невероятно големи, сочни, лепкави и ароматни полодове, от които баба правеше сладко...
Надявам се твоята смокиня да е там и да те очаква, а да не е станала жертва на нечий апетит за забогатяване...
Като се втрнеш - разкажи!
Сега поздрави на теб,смокинята и плажа!:)

Там е , Катя, там е !