Слънцето се прецеждаше през първите есенни листа, които нямаха надежда, че ще  живеят още дълго. Това време е коварно с лъжовната си топлина, която замайва и те кара да мислиш, че ще е вечна. Зеленото по дърветата се е застояло много дни и не ти се вярва, че скоро ще замине в друга багра и после ще се загуби.  Птичите гласове са неспокойни, ако се заслушаш в извивките им можеш да доловиш промяната в тоналността. И въпреки, че това се повтаря всяка година не ти се иска да е истина.

          В един такъв ден леко прегърбен мъж на средна възраст се разхождаше с несигурна походка в малкия парк. Облечен в тъмна тениска, елече с къс ръкав и дънки с неопределен цвят, той изглеждаше чист и прясно обръснат. Може да го е направил, за да скрие малките бръчици и торбичките около очите си. Погледът му бе неизбистрен като на човек, който предишната вечер е пил едно питие в повече. И за което малко съжалява.

          Още като го забелязах да приближава разбрах, че ще ни заговори. С жена ми се готвехме за дълго пътуване и това бе последният ден преди тръгването. Искахме да се разтоварим от напрежението през дните, което съпътства една подготовка, за която не си съвсем готов. Защото не ти се случва често.

            -   Извинете за безпокойството, разбирате ли английски– попита боязливо непознатият. Беше застанал чинно на два метра от нас, не беше сигурен дали няма да усетим  опасното му пристрастяване. Вече ни поднасяше джиесема си. Този език не ни е силен, но нямаше как да откажем.

   -  От два месеца съм женен. Аз съм моряк, пътувам из света. На карнавала в  Рио се запознахме–усмихваше се притеснено непознатият.

               -  Да ви се представя, казвам се Петров– театрално прозвучаха думите му.

            Скитал се с корабите на Океански риболов много години. През това време се разделил с жена си. Но децата го уважават и обикалят, когато се завърне в България. Те са вече големи, да са ми живи и здрави, наблегна на последните думи мъжът.

                -  При предишното пътуване имахме авария и трябваше да останем близо до Рио в Бразилия. Там я срещнах-вече широко се усмихваше.

                - Какво пише, чакам  малко пари, дали не е забравила за обещанието си. Тя  започна да учи български, много е упорита  и трябва да е напреднала доста. Само че моят нов рейс се бави, докторите ми искат куп изследвания. Нищо ми няма, здрав съм си аз.

              В съобщението се говореше за някаква сума. Накрая след поздравите  стоеше името й–Клио Петров.

               - Тя ми е много мила. Преподава в едно училище, има голяма къща и е разведена като мен–обясняваше морякът. Харесахме се, бързо станаха работите при нас. Да ми е жива и здрава, наблегна на последните си думи отново той.

                Попитахме го къде мисли да живее, на възраст е и скоро ще престане да обикаля света.

                - В Бразилия. Категоричен съм. Сега като се прибирах от летището такситата щяха да ме одерат. А живея наблизо, ей го къде е кварталът ми–посочи неопределено с леко премрежен поглед.

                - Само да ми е жива и здрава–отново натърти думите си непознатият.

                - Останалото ще се нареди, няма да се предаваме толкоз рано. Аз като гледам, май сме на една възраст-каза си годините непознатият.

                  После ни се поклони почти театрално. Пожела ни най-доброто и дано не ни е досадил с присъствието си. Вече се отдалечяваше, когато се обърна изведнъж. Гласът му бе малко дрезгав.

                  - Само да ми е жива и здрава!

 

Поздравления!

Благодаря, tili!

Много хубав разказ, днес аз пък написах нещо за емигрантите, можеш да го видиш и ще разбереш, какво имам предвид в първото си изречение.