Този ден плуването наистина му вървеше. Водата беше почти топла, медузите пареха само ако им обръщаш внимание, звукът на птиците обикаляше около ушите и това го караше да се чувства пълен с радост. Беше време вече да се връща. Скалите на стръмния бряг с натрошените мидени черупки и овъглени съчки от снощния огън го бяха приютили за кратката почивка, която му се полагаше. Нямаше за къде да бърза. Лятото вече си отиваше, но какво по-хубаво от една късна топлина, която да изсмуква морските капки от тялото, когато си вече на брега. И цигарата, поела солта от мокрите устни, въпреки че вятърът почти е отнел вкуса й. Затова си мислеше мъжът, вече наближаваше голямата шамандура, един варел, целият озеленен от водораслите. Тогава ги забеляза, бяха отново двамата около брега, млади и прегърнати.

         Няколкото дни на плажа те сближават с хората, без дори да го искаш. Момичето работеше като организатор в туристическа фирма. За него не беше сигурен, дългите му разговори по мобилния го объркваха и не беше разбрал с какво се занимава. Явно печели много, хотелът им срещу неговия беше нов и изискан. А и колата, с която запрашваха вечер нанякъде говореше за добри доходи.

        Тази година остана за пръв път сам, трябваше пет-шест дни бързо да се изтекат. Но излезеше ли от морето се чувстваше самотен. Отдавна бяха минали годините, когато почивката беше една луда надпревара от плуване, печени миди на скалистия плаж и танци по дискотеките. Вечер се разхождаше дълго покрай брега, вълнението на кея напомняше с нещо за младостта и го натъжаваше. Не трябваше да идва тук, където с жена си почиваха години наред. Тя напоследък отделяше внимание само на дъщерята, затова беше заминала в чужбина, където момичето им завършваше магистратурата си. Той не пожела, искаше му се да прекара отпуската отново на морето, беше свикнал с този плаж и не си представяше, че може да отиде другаде.

         Излезе от дълбокото, когато вълните започваха да образуват бели зайчета и спасителите  сменяха белия флаг с жълт. И днес му провървя, не обичаше да ходи извън плажа, за да плува. На самия му край нудистите имаха своя територия, трябваше да се смесва с тях и се чувстваше неудобно. Само забърса леко тялото си, цигарата изгори малко пръстите му, вече беше задрямал. Младата двойка нещо шумно обсъждаше, в просъница разбра, че момичето остава няколко дни само. 

        Събуди го странен шум, сянка бе обхванала целия плаж, слънцето едвам се провираше през множество птичи ята. Бяха готови за отпътуването си. Като ветрило разперени, един след друг излитаха сякаш от ниското, брегът ги поемаше и издигаше за дългия им път. Отпред бе най-силният  водач, след него всички останали. Бяха хиляди, непоколебими и красиви. Граченето им издаваше възбудата от идващото изпитание. Всичко стана за минути. Последните птици образуваха дъга, плажът отстъпи сянката на слънцето и отново хоризонта  бе чист. Бяха си заминали. 

       След час на пясъка щеше да е пусто. Мъжът събра хавлията, огледа се, сякаш имаше нещо друго и се запъти към смокиновото дърво. Това беше любимото му място извън плажа. Откри го още първата година, когато почиваше тук. Оттатък шосето, само на стотина метра след свистящия непрекъснат  водовъртеж на автомобилите имаше изоставени градини. Никой не се интересуваше от тях, всред къпинака и шипковите храсти беше неговата смокиня. Ухаеше от далеч, твърдите й листа по това време бяха изпопадали, но плодовете зрееха всеки ден. Беше разчленена, не много висока, но с достатъчно здрави стволове, за да го издържи. Смокините бяха едри, минаваха от зелено през тъмносиньо. На върховете стояха черните, опоскани от врабци и косове, мирисът им ставаше така още по-силен. Плодовете се раждаха много, беше сигурен че никой не идва при това дърво. Изоставена, тя се радваше само на неговите посещения.

       Този път беше различно. Мъжът отдалеч видя цветовете на нечия дреха, когато приближи изненадан тихо възкликна, беше момичето. Нямаше как да избяга от срещата. Приближи се, усмивката й го посрещна, раздразнението че няма да е сам бързо премина.

       -          За пръв път ли идваш тук - гласът й искреше, младите не обичат учтивата форма на обръщение. Тогава видя, че ръката й е одрана леко, капчиците кръв бяха до червенината от къпините, които преди малко е късала.

       -   Това е любимото ми място- отговори мъжът, нямаше време да измисли друго.

       -   На мен също ми харесва, нека да е и мое- засмя се тя, косата и литна нагоре. Той усети, че нещо пронизва гърлото му.

        -  От днес и аз съм сама, искаш ли да прекараме вечерта заедно- попита го момичето, когато си тръгваха с откъснатите смокини. Забелязала ме е на плажа, си каза мъжът. Тя го изпревари с въпроса си.

        -  Много навътре отиваш в морето, не е ли опасно?

        Мъжът се усмихна, беше вече в свои води. Разказа й за това откога плува, още като студент   обичаше да влиза с приятелите си толкова навътре, че брега се губеше.

         -  Сега не съм такъв ентусиаст, става ми скучно- мъжът не искаше да си признае, че годините го карат да не рискува.

             Вечерта той отиде в хотела й, във фоайето вече го чакаше момичето. Не й е нужен грим, младостта я прави прекрасна, помисли си мъжът. Само леко червило, сенките около очите  подчертаваха зеления им цвят. Очите ти зелени, устата ти хубава, изкочи му заглавието на тази книга, която много обичаше.

                       И така идващите три дни те бяха непрекъснато заедно. Сутрин той идваше пръв край морето, тя беше избрала мястото близо до спасителите.  

        - Не бъди неразумен- му казваше момичето всеки път, когато влизаше във водата. Това го радваше, сякаш сили му идваха от тази загриженост.

      След плуването мълчаха заедно, мъжът не си мислеше, че е сбъркал с това отново да е тук и това лято. Понякога тя се замисляше повече, въпросите му не стигаха до нея, навярно приятеля й липсваше. Момичето искаше да рисува, мечтаеше да учи в Академията. Сигурна съм, че мога, палеше се тя. Идващото лято ще кандидатствам, мястото ми е там. Един следобед пиеха кафе на терасата на хотела.

-          Искаш ли да те нарисувам, с любов ще те нарисувам, но и с молив – смееха се очите й.

      Онова нещо отново прониза гърлото му.

      Тогава разбра, че е много добра. Скицникът се изпълни с него самия, сякаш се оглеждаше в позацапано огледало. Все още светлата му коса, побеляващата брада, това малко тъжно изражение, истински портрет.

      -  Ще ме поканиш ли на първата си изложба- попита я като на шега.

-     Имаш ли съмнение, ти ще си от най-важните там- отговори сериозно момичето.

     Вечерите прекарваха в малките заведения около хотела, музиката на големите ресторанти им пречеше да усещат своята близост. Тогава тя се оживяваше, разказваше повечето време за себе си и за своя приятел. Той много пътува, работата му е напрегната и иска да е спокоен, когато се завръща вкъщи. Наскоро купихме ново жилище, след месец ще се нанасяме. За обзавеждането се е доверил на мен, нали съм художник- усмихваше се закачливо тя.

        На малкия дансинг излизаше да танцува предимно сама. Мъжът обичаше да я гледа, пушейки цигарата си, нейните стъпки му напомняха едни отдавна преминали  години. Един-два танца не можеше да й откаже, въпреки че болката в едното коляно леко се засилваше . Блусовете му бяха любими. Тогава бузата на момичето бе върху рамото му, той я държеше през кръстта и си мислеше колко е крехка.

        Около полунощ се разделяха, последните минути на вечерта винаги мълчаха. Пред нейния хотел отново луната ги осветяваше, мъжът искаше да й каже нещо, но не знаеше какво точно да е то. Тогава тя го целуваше по двете страни, надигайки се на пръсти, ухаеше на чистота и младост .

           Последната цигара преди съня мъжът изпушваше на терасата в хотелската стая, нейната стая не беше на отсрещната фасада на съседския хотел и той губеше връзка с нея. До следващата утрин.

     Мъжът бе вече удължил почивката си с няколко дни.

 

           Тази сутрин обаче водата не му донесе същата радост, имаше лошо предчувствие.

           - Приятелят ми ще си идва днес, колко се радвам- му каза момичето, когато избърсваше от тялото си морските капки след плуването.

           - Заедно тримата до края на седмицата- му се усмихна тя.- Ще бъде много весело, ще си изкараме страхотно, нали?

            Той изтриваше главата си с хавлията и така тя не разбра как не е съгласен с нея.

      На обяд се разделиха. Няма да ходя на плаж, ще остана в хотела, реши мъжът. Няколко часа след това му се обадиха от рецепцията, че долу го чака момичето.

            Веднага разбра какво ще се случи. Тя бе нервна, очите й леко зачервени.

          - Заминаваме за две години зад граница- му каза момичето. - Работата му не може да я върши някой друг. Ще си идваме често и ще се виждаме, нали?

             Бе готова да се разплаче.

           - А новия апартамент? Академията? – тихо запита мъжът.

             По едната й буза тръгна сълза, той силно я прегърна.

 

    Червеното слънце почти се беше прибрало, отстъпвайки с нежелание мястото си на луната, когато мъжът навлезе във водата. Плуваше дълго, този път не почиваше на скалите. Водата бе почти топла, медузите пареха само ако им обръщаш внимание.

              След час, излизайки на лунния бряг мъжът си мислеше, че другото лято не ще дойде тук. Няма да си вземе сбогом с брега, защото с усмивка си представяше една идваща есен. Да, тя ще е топла, морето бурно, но той ще дойде с момичето при смокиновото дърво. То ще ги чака, смокинята живее дълго. Сигурен бе, че нейната първа изложба ще е между неговото късно лято и неизбежната му есен, не може да е другояче.

               А няма нищо по-хубаво от прясно откъснати зрели смокини за гостите на една млада художничка, която има първа изложба.

 08.02.2007.                            Любомир Николов

 

 

 

Хубаво,разтърсващо хубаво!Любимото ми южно,есенно море.Благодаря за прекрасния разказ,а може би в него се крие нещо,което се случило някога.

Благодаря ти! Разбира се, че се е случило, не точно такова, но същото!

Ами да, и на изложбата ще е някъде сред хората, но там , при нея...
Прекрасен разказ , но ти това го знаеш :)
Знаеш ли, превръщам се в твой заклет фен и радвам се , че скоро ще се запознаем:))))))
О, ама ти не знаеш ли !!!:)
Забравила съм да ти кажа !
Топла вечер от мен !

Хареса ти, нали! Не съм се мъчил да го напиша, той сам се написа.
Ще ходим на някой баир ли, готово!

и преживяното си струва, нищо че не е съвсем същото, важното е как си го почувствал. Много време си го държал в себе си, за да се роди когато трябва, съвсем изчистено, защото когато има яснота в главата, писането си върви само, нали така?

Този разказ е на две години. Сега пускам някой неща от блога, които преди година не бяха забелязани.
Радвам се, че ти е харесал

до край си го прочетох.И пак първото, което си помислих е същото, което и преди две години:Ето някой ,който обича смокини точно като мен :)))))

Виж как ти се стори, че от две години се познаваме, а то мина само една. Благодаря ти!

че не е честно да съм остаряла с две години,но нали не обръщам внимание на времето... :))))Ти обаче помниш! :))))

Не, защото имаме чувство, че се познаваме отдавна, пък то, само година!