Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.02.2009 14:15 - И ми замириса на море - разказ
Автор: lubara Категория: Изкуство   
Прочетен: 4009 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 09.08.2011 14:57


                        Знам , малко си е рано за морския бряг . Но за спомена не е . Защото той пътува в мислите ни , без да гледа през прозореца . На него не му трябва шапка , за да не премръзне . Нито крем с висок фактор , за да не се олюпи нежната му кожа . Трябва му само лек ветрец , дошъл сякаш изневиделица и подкарал сянката на миналото . Е , и за всеки случай една чиста носна кърпа , за да попие с крайчецата й няколкото сълзици , премрежили очите ни .
                         Лятото , когато навърших тринадесет години за първи път видях морето . Много бях слушал от братовчедките си за синьото море , жълтия гладък пясък , омесен с разноцветните мидени черупки и големите вълни , които се разбиват в краката им на самия морски бряг .
                        Това предстоеше и на мен да се случи .
                        Аз , брат ми и моите родители заминахме на почивка в Приморско . Една лятна утрин нощният влак от София ни стовари на бургаската гара . И вече след топлите мекици пътувахме в разбрицания рейс към Приморско . Толкова дълъг ми се стори този път . Беше разбит , тесен и чакълест . И когато морето се ширна през клоните на крайпътните дървета и храсти си казах , аз съм щастливец .
                       От няколко години край минералните бани до нашето село бяха открили басейн . Там правехме с брат ми първите стъпки в плувния спорт . Но все някак си не бях готов да кажа , мога да плувам . Под вода ми бе най-лесно , докато веднъж в дълбокото между двете страни на басейна не бях се уплашил и потърсил дъното . Добре , че веднага ме вдигнаха едни момчета , щях бая вода да изгълтам . И сега си казвах , няма начин да не се науча да плувам в морето . За какво иначе съм тръгнал толкова далече .
                       Настанихме се в южния край на Приморско  във войнишки големи палатки по дванадесет човека наведнъж . Хранехме се в една масивна почивна станция наблизо . Вечерите гледахме светещите искрици от Международния лагер до Китен и слушахме разказите на по-големите , които често отскачаха до там , където животът бе толкова различен .
                       Сутрин под строй цялото семейство се изнасяхме на плаж малко по-на юг , до устието на Дяволската река . Застилахме два чаршафа , забивахме четири издялани пръчки от близките шубраци и баща ни връзваше още един , по-голям за четирите му края . И сянката беше готова . Но в морето трябваше да влизаме под час . Станеше ли десет , чак тогава идваше отривистата команда-къпането разрешено . Голяма мъка бе да издържим до това време , но бащиния авторитет си го имаше , нямаше как .
                      На третия или четвъртия ден бях готов плувец . Солената вода ме държеше леко над вълните , почнах да плувам дори до шамандурата . За ужас на майка ни , която само топеше краката си на брега . Но ние с брат ми бяхме страшни . Без пояси , плавници и други глезотии . Вече морето си беше нашата стихия .
                     Един ден брат ми като по-голям направи едно плуване край брега , за което не каза на никого . И когато след около час се завърна в базовия ни лагер баща ми здраво му зачерви врата с една яка тупаница . Вече двамата с майка ни бяха пребледнели и това , че го видяха да се връща невредим изобщо не ги трогна . 
                     Вечерите след оскъдното столово меню бяха най-сладки с редовната разходка по единствената голяма улица на селцето . С пуканки в ръка или круши в книжни кесии , четиримата май тогава от много време не бяхме така щастливи .
                     Баща ни намери отнякъде кукички и корди . Отсякахме три пръчки и въдиците бяха готови . Тази Дяволска река беше пълна с рибочета . А на мен се падна късмета да уловя най-едрата , около една педя истинска жива риба . Имам една снимка с нея , където съм се ухилил с широката и дяволита усмивка на истински победител . Само не можах тогава да си обясня защо баща ни накара и брат ми да позира с моя улов . Е , той си беше с доста по-сдържан , че даже и леко намръщен поглед .
                    Ама скоро след това ми се изясни всичко . И то стана тогава , когато вече знаех , толкова морета ми предстоят . Но зад гърба ми бе останало първото , толкова чакано и незабравимо море , както и първото и единствено мое детство , което сега ме кара да мисля за вълните , за брат ми и Международния лагер в Приморско .
                   И за толкова далеч останали във времето , нашите скъпи родители .
                       image


Тагове:   море,   разказ,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. benra - стана
04.02.2009 14:31
ми едно такова морско и приятно.Има моменти,които оставят отпечатък за цял живот.
цитирай
2. kasnaprolet9999 - Много приятни спомени
04.02.2009 17:00
Моето първо море беше в Несебър, тогава бях ученичка в 3-ти клас. Бяхме на квартира в една къща с разкошна градина и беседка в нея, където прекарвах следобедите, когато нашите спяха. Хазайката си имаше едно момче, няколко години по-голям от мен и той ми правеше компания. И двамата бяхме много общителни и си прекарахме чудесно. Когато се прибрах в София, му написах писмо, което започваше така: Мили Наско...
Като го показах на майка, тя ми обясни, че така не мога да се обръщам към него, така се пишело при съвсем други случаи и ме накара да го препиша. Дълго време не разбрах, какво всъщност искаше да ми каже и бях й много сърдита, сега ми е много смешно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubara
Категория: Изкуство
Прочетен: 4576009
Постинги: 689
Коментари: 9099
Гласове: 19614
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031