Между времето на малкото трамвайче и улица  „ Опълченска „  за мен имаше едно друго време . Живеехме под наем на улица  „ Крум Попов „  в една малка къщурка с не голямо дворче . То къщицата бе една стая и килер . Но бяхме само нашето семейство . Хазяите , възрастен мъж и неомъжената му вече порастнала дъщеря обитаваха друга , вече съвсем прилична къща с асма и плодни дръвчета пред нея .

          С брат ми всеки ден ходехме по „ Криволак „ при дядо ни на  „ училище „ . Но затова вече съм ви казвал . Имаше една проклета кака по пътя , много ни се подиграваше и тормозеше . Докато един ден с брат ми  й скочихме изненадващо отгоре й . Оттогава ни остави на мира .

           Нямахме играчки , колела или нещо друго , което е в живота на сегашните деца . Затова сами се забавлявахме , като си измисляхме какви ли не щуротии . Най – доволни бяхме , когато ни къпеха в едно голямо корито . Защото  преди това знаехме за предстоящата баня и през деня се омазвахме с кал и прахоляк до ушите . Нали и без това щяхме да се поливаме обилно с онези тиквени кратунки , издълбани и служайки ни наместо металните тасчета . За които чак по- късно узнахме , че съществуват , когато тръгнахме с баща ни на обществената баня .

            Беше ранна пролет . Татко ни бе взел двадесетина съвсем малки пиленца . Работеше чак в Костинброд , оттам ги бе закупил . Трябваше малко да порастнат и да заминат на село , където живееха баба ни и дядо ни . Всяка година по Великден получавахме колет от тях – голяма плетена кошница с козунаци , боядисани яйца и едно сварено пиле . И два месеца по- късно още една кошница , пълна с череши . Най – сладките череши , които съм ял през живота си . А обратно кошницата пътуваше винаги с килограм маслини , понякога и кутия лимонови резенки . На село маслините си бяха голям деликатес – то в хоремага не бяха и чували за тези костилкови черни и продълговати топченца .

             Баща ни много се грижеше за непослушковците- пиленца . Редовно ги подсушаваше на електрическия котлон , когато бяха целите омърлушени и прогизнали от дъжда навън . А и бяха много лакоми . Тръскаше малките им човчета надолу , защото нямаха насита и често се давеха . Но не с пшеничени смески , а с натрошена картофена манджа , която хич не бе любима на мен и брат ми . Имаше едно много любопитно пиле , беше паднало в клозета на двора . Жаждата  за свобода щеше да му струва живота . Котаракът само чакаше да издрапа по дъските навън , за да го излапа .  Баща ми тогава бръкна в дупката и го извади . Цялото се бе свило от страх , сърчицето му щеше да изкочи . Бая време мина , докато отново се опери . Навярно оттам идва приказката , за къде си с туй пилешко сърце . При все , че на всеки от нас се е случвало това учестено и силно , продиктувано от внезапния страх тупкане в гърдите .

              Минаха много години , когато на мястото на двете къщи израстна голям блок . Така се случи , че мой приятел от студентските години го проектира , построи и живя там . Обаче нямаше късмет , преди три години си отиде . Но това е друга история .

              Май много се разприказвах . Съвсем ще се вдетиня с тези спомени . Или както жена ми казва , стига си живял с миналото . Стига с твоите поезии . Почни да печелиш пари .

              Ама май е вече късно за това . По- лесно ми е да съхраня и извикам спомена .

              Сигурно защото той не ме е напускал .

 

 

tezi pari...tolkova sa prehodni .dnes gi ima utre ne.No tova koeto e v sureco i du6ata ni,tezi malki spomeni i podrobnosti...te ni krepqt.Podhranvat dobortata ni i usmivkata ni.Tazi usmivka koqto se poqvqvam kogato vidim ne6to poznato i to ni napomni na ne6to otdavno minalo..suvsem mlka ,v ugul4eto na liceto :)

те остават завинаги в нас, а парите са за да ги харчим, те минават и заминават, лошо е когато са малко, защото ни ограничават в изпълнението на мечтите ни. Но има много неща, които независят от тях. И аз си имам подобни преживявание в Пловдив, където живееше моята баба и дядо по майчина линия. Дворът им беше малък, но пълен със животни-прасета, кокошки, зайци, кучета, котки, а в къщата цял гардероб с клетки от канарчета. Всяка ваканция прекарвах там и бях много щастлива, дядо имаше дюкян, в който поправяше каруци и в двора вечно имаше разпрегнати коне, с които добре се забавлявахме един куп деца, беше весело и незабравимо. Чаках кокошките да снесат яйца за да ми ги изпържи баба, а закуската ми често бе циганска баница-филия поръсена с олио и червен пипер. Една кокошка се пънеше и не снасяше често, аз я наказвах, като я хващах за краката и с наведена надолу глава я разхождах по улицата, като виках с цяло гърло-кокошка продавам, евтино я давам. Мислех си, че така ще я уплаша и тя вече няма да прави така, не съм си и помисляла да я продавам, но това й беше наказанието.Тя клетата малко накуцваше и не беше много наред, но какво ли разбирах аз от това. Ех спомени, децата сега нямат такива, повечето израстнаха пред компютрите.

Не сме се вдетенили,приятелю,просто ни се иска да сме "там...преди 100 лета"!
А веднъж и на мен ми бяха купили две малки пиленца- ама съвсем малки!
Едното не уцеля,но другото порасна!После...нали се сещаш какво му се случи?!:(