За кой ли път за теб се размечтах,
                       момиче младо, хубаво като картина.
                       И питам се защо двамина
                       в несбъднатото време само
                       отново срещаме се ние,
                       щом тази близост пак ме натъжава.
                       Дали с това, че със косите посребрени
                       оправдавам своята усмивка,
                       че минало е мойто време 
                       за танца бурен и тревожен.
                       И който нощите на свежи утрини
                       за кратък миг ще преобърне.

                       Или пък светлите ти устни
                       така искрящи и уханни
                       отново плашат със красива сила 
                       и карат ме годините си да припомня.                     
                       Но само във очите твои тъй прозрачни
                       аз искам винаги да се оглеждам.
                       Защото виждам в ирисите сини
                       отново мойта радост как полита,
                       нехаеща за идващото време.
                       А близостта със туй ненужно бреме
                       уви, е мъка неизбежна
                       и младостта ти само я възпира.

                       Защо пък, малко да си помечтая.