Този ден апартаментът щеше да се сбогува със своето минало . Това дълго време му се струваше невъзможно , все пак близо петдесет години минаха от деня , когато го построиха . Израсна в тих квартал , почти в края на София тогава . Сега си е направо център . Старият учител , който го построи казваше -отивам в града и се отправяше към обръщалото на трамвая , на петдесет метра от него . Кестените бяха обградили трамвайната линия , алеите с цветя бяха винаги цъфнали , тревата блестеше от утринната роса . Чак след две спирки започваше паважът . Градът бучеше с разнообразните си звуци толкова далеч от него . Сутрин апартаментът се будеше от чаткането на конски копита , все още имаше каруци да  трополят из града . Следваха виковете на млекаря , той винаги бе внимателен , дори оставяше на прага на останалите къщици бутилките с мляко . Тази простичка идилия му се струваше , че ще продължи години . Само да знаеше какво го чака …

   Всъщност първото нещо , от което апартаментът не беше доволен бе , че го построиха на партера.  Та от височината на горните етажи той искаше да вижда облаците над Витоша и първия сняг по билото й , когато при него все още бе топло и есента се бе запътила бавно да си ходи .

   Старият учител не бе чак толкова стар . Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името  “ бай “ . Това караше внуците му да мислят колко много време има докато станат на неговите години . Дядо им , станал отрано пенсионер ги бе научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище . Израстнаха с книгите , понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни . А пък колко се радваха , когато младият им чичо ги водеше из центъра .Шоколад или кино , ги питаше той и накрая получаваха и двете , каквото и да си бяха избрали .

   Но годините си минаваха  и един ден на мястото на кварталната кръчма  апартаментът видя как зейна голяма дупка . Обградиха улицата с тараби , къщичките за ден изчезнаха . Вече не конския тропот и млекарят го будеха , а шума и боботенето на строителни машини  След три години хотелът бе готов , на 22 етажа . Внуците на стария учител се бяха качвали по време на строежа чак горе , наистина града се виждаше като на длан . И колко различно бе всичко , но апартаментът винаги ги приземяваше , сякаш им казваше , този свят не е за вас . Трудно ще ви бъде да гледате нещата от високото .

   Един ден старият учител си замина от апартамента . Нямаше да се върне , както това бе направил и младият  чичо  и то тогава , когато те  растяха и най-много щеше да им липсва.Апартаментът задълго бе помръкнал  и тази негова болка го правеше по-мрачен и дори малко нещастен .

   Не че не се случваха и други неща . Първият студент на апартамента . Първата любов , която той усещаше по бащиното сако , което едното момче обличаше понякога . А после и първият войник , смешен и горд с обръснатата си глава . Или пък хубавата военна униформа , която рядко слагаше бащата и която го  правеше още по-строен и го подмладяваше . А той си беше млад , но тичането по толкова много задачи бяха рано посипали сребро по косите му .

   Понякога голямото момче се прибираше късно в къщи , бе самостоятелен и търсещ пътя си от малък . Апартаментът се безпокоеше за него , усещаше как само той му дава  вяра за да преодолее големия свят около него и на другия ден отново да е силен . Родителите се тревожеха силно за сина си , който така  проправяше път за по-малкия , те трудно искаха да повярват , че децата са пораснали. 

   Годините минаваха , вече студенти ,  момчетата не говореха много , но се усещаше всяка тяхна радост , мъка и колебания .Идваха и момичета при апартамента , едни за малко , други за по-дълго. Някои от тях бяха шумни , апартаментът си почиваше , когато те си отиваха .Други бяха мълчаливи , но присъствието им се усещаше дни наред . 

   И така се сменяха сезоните , една ранна пролет апартаментът отново осиротя . Тихата жена , толкова загрижена за семейството не се прибра от едно пътуване . Бяха останали само мъжете . Синът на стария учител започна да ходи постоянно с униформата , но бе някак пригърбен .Само по изпушените цигари , когато му идваха колеги на гости можеше да се разбере колко му е трудно сега . Апартаментът искаше да помогне , приемаше различни хора , а  и компании , само мъжете да не чувстват самотата . Но и на него му липсваха едва можещите стъпки на  майката .

   И тогава , загубил надежда той отново се оживи . Една след друга  при него влязоха две жени . Та те си бяха момичета тогава . Смехът им , желанието да го променят и направят по-ведър му харесваше . А и дойдоха най- малките . Суетата около първото бебе на апартамента , дядовците, грижовната баба , въпреки непривичната градска среда , всичко това си бе ново за него и му харесваше . Може би е време да се забравят  трудните години ?

    И отново строежите започнаха . За една есен от кестените , алеите и тревата наоколо не остана нищо . Само бетон и асфалт , апартаментът се тресеше от тежестта на машините около него , трудно заспиваше и вече искаше  да остане сам , неговите хора нека да намерят други пътища  по света , той вече не можеше да им осигури спокойствието от преди години .

    Дойде време и сина на стария учител да стане пенсионер .Внуците и грижата по тях го залъгваше,  докато се разбра че малко се е грижил за себе си . Дълго се надяваше , че нещата ще са както преди и ще посреща самият той порасналите внуци , че ще остарее съвсем   тук . Не му се заминаваше , не се предаваше до края . И тогава апартаментът се почувства наистина най- омъчнен и нещастен . Нямаше кой да излиза и да пуши цигара на малката му тераса , чакайки скъпите внучета . Да боядисва тежките му врати и черчеветата на прозорците , да говори как ще го прекрои и направи щастлив . Тогава разбра , че деня за прощаване предстой , всичко е въпрос на време .

    И този момент бе вече дошъл , години след като нямаше кой да му се радва както преди . Все пак толкова трудно беше да повярва , че след всичко изживяно ще го изоставят . А това не беше лесно за внуците на стария учител . Та те са вече почти на неговите години , когато той прекрачи прага му за първи път . Трябваше им време те самите да се простят със всичко отминало .

      Дали са го сторили ? Не може да са го забравили , си мисли и сега апартаментът . Радва се на новия си облик , лъскавите алуминиви дограми и тежка дъбова нова врата . Но той  си остава апартаментът на стария учител . Та нали той го построи  , заобича и каквото и да му се случи обичта ще я има винаги помежду тях , макар и останала там някъде в миналите дни . Има кой да си спомня с добро за онова време , така си мисли и сега този наш обичан апартамент .

 

 

 В памет на всички , които са живели там

и не са сред нас .   

   

 

Има някакво спокойствие в разказите ти ,дори леката меланхолия не го нарушава.Поздрави и :)))

Бих добавил и липса на агресивност , какъвто авторът , такива и нещата му .
EL , благодаря за оценката .

Много образно си описал всичко, с много любов и топлота си пресъздал миналото, животът на твоето семейство. Нашата къща я няма там от 1985 г., когато я бутнахме и започнахме строежа на новата.За историята на последната направо не ми се говори-ЖСК, дела и документи, майстори и накрайя довърши си сам.

намерил си най-верният пдхо, за да разкажеш за апартамента, хората и живота - от негово име. Така той наистина остава на Стария учител.
Вкичко добива реално и символно значение.
Поздрав!

Накрая, като го писах, няколко сълзи се изнизаха от очите ми, без да ги усетя.