Видях ги, бяха дълго време в параклиса. Младо момиче и жена на средна възраст, струпали около себе си доста багаж. Вече ги бях забравил, когато гласът на момичето ме извади от унеса, не мислех за нищо в този горещ августовски ден.
                 - Може ли да си оставим куфарите при вас. За десетина минути.
                  От половин година съм тук, в книжарницата до параклиса. На ден я продам някоя икона, книга или сребърно кръстче, я не. Не бързам да стана богат, с вярата и нещастието на хората не се забогатява. Така си мисля, макар че ми се иска да имам повече клиенти. Няма страшно, ще дойде слънце и на нашата улица. Вяра да имаш, това е важното. Резултатът не е от значение.
                      Зад гърба на младото момиче надникна и майка му. Стори ми се нещо стегната и замислена. Интересни хора, къде са тръгнали с тези куфари.
                     - Вие от къде сте, не сте от града сякаш.
                    - Пътуваме от София. Ще отидем до поликлиниката.
                      Поликлиниката е на малко повече от стотина метра. Тук, в центъра на града е всичко, полицията, градския парк, големите магазини и няколкото лъскави заведения, където винаги има кой да яде и пие. А отвън, на плочите пред бялата фасада на параклиса често сядат просяци, някои притеснени, други нахални, трети безразлични. Шарен свят.
                     - Десетина минути за поликлиника не са ли малко- не ми се искаше да им правя тази услуга, момичето ми се усмихна и заедно с майка си бързо се отдалечиха.
                        Беше минал почти час, когато затворих магазина, двете жени да ме чакат, след два часа отново съм тук. Нямат друг избор.

                        Не бях отворил още вратата, когато момичето цъфна пред мен отново с усмивка. Едро, самоуверено, не филмова звезда, но в никой случай не и грозно. Младостта винаги е красива.
                       -Извинявайте за неудобството, създадохме ви грижи.
                        Попитах я как и защо са дошли тук, в столицата няма ли добри лекари... Разговорихме се. Майка й била доктор, лекувала един известен господин, който го знае целия град. На устата ми беше да кажа, че го познавам много добре. За такива като него най-добре е да използваш цитата :  " Попадна в затвора, и стана човек." Е, това беше отдавна, сега е крупен бизнесмен с три-четири хотела. Поне аз толкова знам. И явно са дошли да му върнат визитата ли, малко неясна ми беше тяхната история. Какво значение има това.
                         - Всичко наред ли мина- я запитах накрая.
                          Малко се забави с отговора.
                         - Да, няма проблеми. Ще пътуваме довечера с автобуса обратно.
                         - Можете да си изберете нещо, някоя икона, или нещо друго. За да не ви глобявам за багажа- пошегувах се аз.
                                 - Ще дойдем след малко, сега обядваме, пък и мама трябва да се преоблече. Ето аз си избрах икона на свети Мина, той е моят закрилник. Ако вземем и нещо друго, ще ни направите ли отстъпка- попита момичето, след като цената на иконата изобщо не го впечатли.
                       - Е, вие елате, пък тогава ще говорим-тя беше вече на вратата, двете й ръце дърпаха пълните с багаж куфари по горещите плочи пред магазина. И отново се усмихна.

                              След три часа затворих. Утре отново ще съм там, ще минават хора, познати, непознати, млади или не толкова, някои направо стари. Всеки с проблемите си. И повечето, ако влязат при мен, ще са с най-добри намерения. Да си вземат нещо, за спомен, за подарък, най-вече за здраве.
                              И както това момиче и тази жена на средна възраст, веднага ще забравят какво са си обещали. Защото на себе си го дължат, надеждата и страданието вървят ръка за ръка. Мисля си, ако всичко ни е наред, за какво ни е надежда. Много пъти сами се лишаваме от нея, загърбвайки несгодите си. Които са ни отминали. И си мислим, че няма да ни сполетят отново. А те са неизбежни, защото сме програмирани да страдаме много повече, отколкото да живеем в радостта си. И това и е ценното.
                             Като това младо и усмихнато момиче. Което надали ще се върне отново в книжарницата.
                             Е, в този или някой друг подобен параклис, не съм сигурен.

а може би по- важно е да я има в сърцето...
В успокоението си и радостта, човек често забравя обещанията,
които щедро е дал. Размисли ме разказът ти, припомни ми
подобен случай от преди години ... Хубаво разказваш .
Поздрави, lubara !

Хубав разказ,Любо! Значи ти там си имаш страхотна наблюдателница!Поздрави!

. Защото ако всичко ни е наред, за какво ни е надежда. Много пъти сами се лишаваме от нея, загърбвайки несгодите си. Които са ни отминали. И си мислим, че няма да ни сполетят отново. А те са неизбежни, защото сме програмирани да страдаме много повече, отколкото да живеем в радостта си. И това е ценното в нея.

Защо тези думи?
Кой знае какво е било?
Вярно е,че и ти таиш надежди,но нали затова "продаваш" вяра?
Прости им и не им пожелавай да им се случи лошото.
На тяхно място ще те възмезди животът, не се притеснявай,бъди с широка душа.
:)) Поздрави!
Кога ли ще смогна,за да купя нещо от тебе като дойда да те видя?

вървят ръка за ръка... и благодарността...
по пътя към Бога...

Да, вървят, но понякога ние сме против това, със собственото си поведение. Така си мисля.

Дори не съм под прикритие, направо на улицата съм.

Защо тези думи ли? Защото ако човек сам не си помогне, колкото и да се моли в храма, това няма как да се случи. Ако благодарността не е в него, страданието ще се върне като бумеранг.

Преди двадесет дни изненадах едни служителки в едно ателие. След като ми изпълниха поръчката, аз им занесох малък подарък. - Ама това ни е работата-се опитаха да ми откажат те.
Направих го, защото идвах от подобно ателие. Където...

Поздрави!

Ами защото е взет от самия живот!

Зачудих се, дали това наистина е отложена благодарност, или нещо друго. То със сигурност е и много други неща, но не ни е дадено да знаем всичко и да виждаме всички "връзки". В едно съм почти убедена - щом е "замесен" Свети Мина, очаква те успех! Ирационално и нетърговски погледнато - Светецът е решил да отложи изразяването на тази малка благодарност, подготвяйки нещо по-голямо... :)

Написах не за себе си, но ако дойде нещо, добре дошло да е. Голямото отдавна го знам кое е, поне така си мисля. Макар, че няма константна величина в живота.

... ако всичко ни е наред, за какво ни е надежда? "
Защото в този наш живот, не всичко ни е наред и за това ни трябва Надеждата...
Без нея сме загубени...
Но добре, че радостите в него са като "младо, хубаво момиче!" И това е хубавото на живота!

Все пак хубавото на живота е самият живот.

Представих си всичко в действителност, Lubara. Толкова хубаво разказваш!
А аз си мисля, че дойдат ли в Търново, непременно при теб ще се отбият:)
Успех на книжарницата!

Те бяха при мен.