Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.07.2016 15:24 - Една седмица в Слънчев бряг - разказ
Автор: lubara Категория: Изкуство   
Прочетен: 788 Коментари: 0 Гласове:
8

Последна промяна: 15.07.2016 14:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                                                   - Една седмица на Слънчев бряг -

 

              Беше лятото на …1982-ра година. Започвам като онази реклама, с бирата-бомбичка. Работех в една строителна фирма, нямах право на отпуска,
защото пролетта бях постъпил на работа. Шефът беше герой на социалистическия труд, когато за пръв път влязох в кабинета му, помислих, че съм се объркал. Облечен във ватенка, с широколико простовато лице, почти без коса и много, много гърлест, почти неясен глас. Но пък ме взе в ПТО-то веднага, колко бях обикалял насам-натам, то брадата трябвало да си обръсна, или половината персонал да измре, за да ме вземат на работа, така ми казваха навсякъде, където чуках на тапицираните им шефски врати. На Иван Мичев не му мигна окото, че нищо не знае за мен и че не съм на някой големец синчето. „ Младите инженери трябва да се развиват”, често казваше той. Хубав, народен човек, работниците много го уважаваха, слушаха го с отворени уста и бяха готови от мостовете, които строяха, да скочат надолу за него.

               Но да си дойдем на думата. Лятото беше дошло и ние с едно приятелско семейство решихме, ще се ходи на море. Шефът ме пусна, „ и да си починеш хубаво” , каза ми накрая той и аз един ден след работа започнах да глася багажа.

               Четирима души, две деца, куче нямаше. Тогава кучетата и котките не бяха на мода, както сега. В една бяла гълъбица, разбирай ЗАЗ-ка, последен модел, на две години и половина с почти разработен двигател, дето се казва. Иван Хитов, приятелят ми, работеше в Комсомола. Че с тази фамилия къде другаде да работи, няма да е прост бачкатор, я! Та той домъкна от Бирената фабрика, с влиянието си на комсомолски фактор разбира се, една дузина бири. Ще попитате, ама нямаше ли по магазините бира. Явно не знаете онова време, когато преди празник целият град пощръкляваше, за да се снабди с тази благинка. То не бяха опашки, то не бяха търлузене на празни каси, то не беше бой за зелени шишета и надничане срещу слънцето, няма ли парцали в бутилките. Та Ванката осигури Търновско Специално пиво, какво знаете Вие за това напористо момче, комсомолче. Махнахме задната седалка на лимузината, натикахме консерви, домати и бири отдолу, багаж и плажни чадъри тоже и на сутринта около изгрев слънце потеглихме.

                  По паветата на Хаинбоаз ЗАЗ-ката плуваше като малък кораб, товарът го беше натиснал надолу и височините, ама хич не го зореха. И тъй като нямахме резервации, започнахме от Бургас на юг, ама наред. Навсякъде удряхме на камък. Квартири нямаше, а ако имаше някоя изпаднала, то в нея надали щяха да се
настанят дори сегашните сирийски бежанци, такава мизерия си бяха. В ранния обяд вече бяхме стигнали Ахтопол, до Синеморец тогава не ходеха кои да е. Само с открит лист. Децата се бяха окумили здраво, жените се потяха и мърмореха да се връщаме, а ние с Иван се надявахме на чудо. И изведнъж той се плесна по челото.
„ Та аз в Слънчев бряг имам един авер-състудент, газ до дупка” , изкомандва по комсомолски този поддържник на все още светлата за времето си червена идея!

                  С голям зор около свечеряване ни дадоха едно голямо финландско бунгало да изкараме нощта, скъпо си беше, затова на другия ден се преместихме в един от Континенталите, до култовата Магура, където няколко лета преди това бях изпил
пет сливови ракии преди вечерята. Но…това е друга история. Така започна нашата морска седмица в елитния ни Слънчев бряг. Помня, че една сутрин под чистачките
на гълъбицата, които ги бях свалил предвидливо, разбира се, намерих едно листче. „ Къде с тази бръмчяща консерва сте тръгнали, бе ахмаци?! „ пишеше там.
Ами то наоколо само лади, полски фиати, мерцедеси със западни номера и…нашият бял мустанг, пардон, гълъб май беше.

                     На плажа бяхме страхотни скици, по цял ден се пържехме на слънцето. На обяд залягахме назад по дюните, за да не ни видят консервите, доматите и чушките, които бяхме си взели. То тогава дюни да искаш, не като сега само бетон, казина и пияни англичани. Само една вечер отидохме на снек бар, дори не се престрашихме на изискан ресторант да си отморим душичките. Като се върнах в Търново, бях отслабнал две кила, помня го и до ден днешен.    

                      И какво друго помня ли? Ами как да го забравя, черната ми брада, атлетичното ми слабо тяло, малкият ми син, сините очи на жена ми, напоследък избледнели ми се виждат, аз ли нещо не й осигурих за тези години…кой да ти каже.

                      С една дума, помня цялата си младост, сякаш вчера беше! И да знаете, не беше зле, може би, защото си беше наша! Сега бири сто и петдесет вида, плажове, джакузита, Кариби и Хималаи, дори и еднопосочно до Марс щяло да може да се пътува. На мен обаче ми се иска само едно, тази седмица на Слънчака да се повтори.

                       Но няма как да стане… и в това си е цялото й очарование!

                     12. 07. 2016.                                              Любомир Николов




Гласувай:
8
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lubara
Категория: Изкуство
Прочетен: 2488304
Постинги: 609
Коментари: 8680
Гласове: 18265
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031