Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.05.2012 09:45 - Апартаментът - разказ
Автор: lubara Категория: Изкуство   
Прочетен: 5369 Коментари: 18 Гласове:
16

Последна промяна: 02.11.2017 12:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

image

               Този ден апартаментът щеше да се сбогува със своето минало. Това дълго време му се струваше невъзможно, все пак близо петдесет години минаха от деня, когато го построиха. Израсна в тих квартал, почти в края на София тогава. Сега си е направо център. Старият учител, който го построи казваше - отивам в града и се отправяше към обръщалото на трамвая, на петдесет метра от него. Кестените бяха обградили трамвайната линия, алеите с цветя бяха винаги цъфнали, тревата блестеше от утринната роса. Чак след две спирки започваше паважът. Градът бучеше с разнообразните си звуци толкова далеч от него. Сутрин апартаментът се будеше от чаткането на конски копита, все още имаше каруци да  трополят из града. Следваха виковете на млекаря, той винаги бе внимателен, дори оставяше на прага на останалите къщици бутилките с мляко. Тази простичка идилия му се струваше, че ще продължи години. Само да знаеше какво го чака …
             Всъщност първото нещо, от което апартаментът не беше доволен бе, че го построиха на партера. Та от височината на горните етажи той искаше да вижда облаците над Витоша и първия сняг по билото й, когато при него все още беше топло и есента бавно си тръгваше.
            Старият учител не бе чак толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “ бай “. Това караше внуците му да мислят колко много време има докато станат на неговите години. Дядо им, станал отрано пенсионер ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали.
            Но годините си минаваха  и един ден на мястото на кварталната кръчма  апартаментът видя как зейна голяма дупка. Обградиха улицата с тараби, къщичките за ден изчезнаха. Вече не конския тропот и млекарят го будеха, а шума и боботенето на строителни машини. След три години хотелът беше готов, на 22 етажа. Внуците на стария учител се бяха качвали по време на строежа горе, наистина града се виждаше като на длан. И колко различно беше всичко, но апартаментът винаги ги приземяваше, сякаш им казваше, този свят не е за вас. Трудно ще ви бъде да гледате нещата от високото.
             Един ден старият учител си замина от апартамента. Нямаше да се върне, както това беше направил и младият  чичо и то тогава, когато те растяха и най-много щеше да им липсва. Апартаментът задълго бе помръкнал  и тази негова болка го правеше по-мрачен и дори малко нещастен.
            Не че не се случваха и други неща. Първият студент на апартамента. Първата любов, която той усещаше по бащиното сако, което едното момче обличаше понякога. А после и първият войник, смешен и горд с обръснатата си глава. Или пък хубавата военна униформа, която рядко слагаше бащата и която го правеше още по-строен и го подмладяваше. А той си беше млад, но тичането по толкова много задачи беше рано посипало сребро по косите му.
          Понякога голямото момче се прибираше късно в къщи, беше самостоятелен и търсещ пътя си от малък. Апартаментът се безпокоеше за него, усещаше как само той му дава вяра за да преодолее големия свят около него и на другия ден отново да е силен. Родителите се тревожеха силно за сина си, който така  проправяше път за по-малкия, те трудно искаха да повярват, че децата са пораснали. 
        Годините минаваха, вече студенти, момчетата не говореха много, но се усещаше всяка тяхна радост, мъка и колебания. Идваха и момичета при апартамента, едни за малко, други за по-дълго. Някои от тях бяха шумни, апартаментът си почиваше, когато те си отиваха. Други бяха мълчаливи, но присъствието им се усещаше дни наред. 
        И така се сменяха сезоните, една ранна пролет апартаментът отново осиротя. Тихата жена, толкова загрижена за семейството, не се прибра от едно пътуване. Бяха останали само мъжете. Синът на стария учител започна да ходи постоянно с униформата, но беше някак прегърбен. Само по изпушените цигари, когато му идваха колеги на гости, можеше да се разбере колко му е трудно сега. Апартаментът искаше да помогне, приемаше различни хора, а и компании, само мъжете да не чувстват самотата. Но и на него му липсваха едва можещите стъпки на майката. 
           И тогава, загубил надежда той отново се оживи. Една след друга при него влязоха две жени. Та те си бяха момичета тогава. Смехът им, желанието да го променят и направят по-ведър му харесваше. А и дойдоха най- малките. Суетата около първото бебе на апартамента, дядовците, грижовната баба, въпреки непривичната градска среда, всичко това си беше ново за него и му харесваше. Може би е време да се забравят трудните години?
           И отново строежите започнаха. За една есен от кестените, алеите и тревата наоколо не остана нищо. Само бетон и асфалт, апартаментът се тресеше от тежестта на машините около него, трудно заспиваше и вече искаше  да остане сам. Неговите хора нека да намерят други пътища по света, той вече не можеше да им осигури спокойствието от преди години.
           Дойде време и синът на стария учител да стане пенсионер. Внуците и грижата по тях го залъгваше,  докато се разбра че малко се е грижил за себе си. Дълго се надяваше, че нещата ще са както преди и ще посреща самият той порасналите внуци, че тук покрай тях ще остарее. Не му се заминаваше, не се предаваше до края. И тогава апартаментът се почувства наистина най-омъчнен и нещастен. Нямаше кой да излиза и да пуши цигара на малката му тераса, чакайки скъпите внучета. Да боядисва тежките му врати и черчеветата на прозорците, да говори как ще го прекрои и направи щастлив. Тогава разбра, че деня за прощаване предстои, всичко е въпрос на време.
           И този момент бе вече дошъл, години след като нямаше кой да му се радва както преди. Все пак толкова трудно беше да повярва, че след всичко изживяно ще го изоставят. А това не беше лесно за внуците на стария учител. Те са вече почти на неговите години, когато той прекрачи прага му за първи път. Трябваше им време, за да се простят със всичко отминало.
          Дали са го сторили?  Не може да са го забравили, си мисли и сега апартаментът. Радва се на новия си облик, лъскавите алуминиеви дограми и тежката дъбова нова врата. Но той си остава апартаментът на стария учител. Та нали той го построи, заобича и каквото и да му се случи, обичта ще я има винаги помежду тях, макар и останала там някъде в миналите дни. Има кой да си спомня с добро за онова време, така си мисли и сега този наш обичан апартамент.


07. 03. 07.                                                                             
                                                                                                                Любомир Николов
 В памет на всички, които са живели там
 и не са сред нас .   
   


   
 

 




Гласувай:
16



1. yuliya2006 - без думи!
27.05.2012 09:50
без думи!
цитирай
2. lubara - Поздрави, yuliya2006!
27.05.2012 09:53
Благодаря, Джу!
цитирай
3. анонимен - Страхотен апартамент, Любо!
27.05.2012 10:25
Ето това много го харесвам - апартаментът е създаден от хора, в него са живели и живеят хора. Всеки оставя по нещо от себе си в него: старият учител, и внуците, синът, жената, която впоследствие не се връща, тихите момичета, и шумните момичета... И всички си тръгват в един момент - всеки по своя път. Но и остават същевременно. Остават в апартамента. Той е главният гепой на тази история. Благодаря ти, Любо!
цитирай
4. lubara - Страхотен коментар, Стефане! П...
27.05.2012 11:08
Страхотен коментар, Стефане! Поздрави!
цитирай
5. stela50 - Бих повторила коментара на Стефан ...
27.05.2012 11:54
Частица от всеки остава в апартамента ... а може би повече .
Поздрави за хубавия разказ !
цитирай
6. lubara - Поздрави, stela50 !
27.05.2012 12:07
Може би много повече, Таня!
цитирай
7. hristam - Истина е,
27.05.2012 15:49
че всяко жилище носи духа на своите стопани. Нали затова има толкова истории за обитавани от духове къщи...
Но твоя апартамент е нещо повече - той има собствена душа, запазила спомена за своя създател.
Поздрави за мъдрия разказ, Любо!
цитирай
8. lubara - Поздрави, hristam!
27.05.2012 16:23
Може да се каже, че и част от моята душа е там, в него.
цитирай
9. анонимен - Нека да "...има кой да си спомня с добро за онова време..."
27.05.2012 17:52
Развълнува ме и предизвика много размисли. Чувствата и преживяванията свързани с ТВОЯ /такова е моето убеждение/ някогашен дом, ги преживявам по същия начин, но не с апартамента, в който живях 35 години в града, а с родната ми къщата на село, която вече е на почти 80 години. През целия си съзнателен живот и аз като стария учител се грижех за нея. Сега така съм си я подредил и благоустроил,че годините й не личат! Е, моите обаче добре си личат и честичко си мисля, дано внуците да си спомня с добро за времето, когато са помагали на дядо си за поддържането на дома ни и за веселите им детски дни в него. Ето, такива и още много други мисли свързани с дома, породиха твоите откровения за АПАРТАМЕНТА! Представях си, че ти си на малката тераса, пушиш замислен цигарата си и ни разказваш, разказваш...

за да не излезе,че пак ти пише "анонимен" - Андрей съм
цитирай
10. lubara - Поздрави, anwel!
27.05.2012 17:56
Къща на село, родна при това, какво по-хубаво! Дано и след години е все ваша!
цитирай
11. bojo12345 - Няма нищо по-хубаво от това да живееш в малко у уютно жилище ....
27.05.2012 18:11
Къщичка с двор,където ще имаш всичко и цветя и някой друг зеленчук ...а и с малка колибка за кучето , а котето е в некоя от стаичките.Не това не са мечти, а мой спомени от дорото старо време , когато живеех в Хасково.
Поздрав за хубавия разказ!
Дядо Божо
цитирай
12. lubara - Поздрави, bojo12345 !
27.05.2012 18:18
Божо, много далеч остана времето, когато всяко лято бях лято при дядо и баба на село, а не виждам как сам ще имам такава къщица. Благодаря ти!
цитирай
13. makont - Прекрасен разказ,
28.05.2012 17:43
просто апартаментът е станал дом. А домът има душа, създава се само с любов, диша. Поздрави!
цитирай
14. lubara - Поздрави, makont!
28.05.2012 17:48
Благодаря ти, Мая!
цитирай
15. bven - Поздрави, Любо!
28.05.2012 20:06
Чудесен разказ за един апартамент и хората, преминали и оставили своите навици, чувства и спомени...Всеки оставя някъде някакъв апартамент (къща, дом) и си спомня винаги с носталгия за миговете.
Нека всяка промяна става за добро!
Хубава вечер!
цитирай
16. lubara - Поздрави, bven!
28.05.2012 21:46
Някои промени са неизбежни. Хубава вечер, благодаря ти!
цитирай
17. nicodima - Много съкровен и изстрадан разказ...
29.05.2012 09:55
Разбута душата ми, защото в нея свети споменът за един невероятен малък дом, свидетел на съдбата на семейството ми...
Поздрави!
цитирай
18. lubara - Поздрави, Даниела!
29.05.2012 13:04
Точна си. Ще си позволя да цитирам един поет, който отхвърли моите разкази в издателството, където работи, с думите: " ...Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже.
“Старият учител не бе толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “бай”. Това караше внуците му да мислят колко много време има, докато стигнат неговите години. Дядо им, отрано станал пенсионер, ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали”. / “Апартаментът”/

Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател. Когато решиш, че най-сетне си попаднал на нещо свежо и оригинално, авторът бърза да те потопи в нищото."

Ти му отговори достойно, благодаря ти!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubara
Категория: Изкуство
Прочетен: 4576143
Постинги: 689
Коментари: 9099
Гласове: 19614
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031