Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.11.2010 17:09 - Поздрави на едни специални за мен блогери-приятели
Автор: lubara Категория: Изкуство   
Прочетен: 6507 Коментари: 18 Гласове:
21

Последна промяна: 20.01.2011 08:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                            Преди година, тези хора:
mamas, evelin, harvi, cefulesten, inakrein, katan, reffina, rummi, lisiza, neslanchize, hikari, svoboda64, candysays, kasnaprolet9999, tili, mileidi46, valsodar, ron4e, ka4ak, 
       
  а после skribezium, martiniki, gamina, gkowachew,  kundalini, ckarlet.
                     Направиха онази незабравима вечер с вкус на смокини. Дано не съм пропуснал някого.

               -- Една вечер с вкус на смокини--

            Заведението не е нищо особено. Вече пием втора кана с червено, на масата има задушени картофи, хапки със сирене и кашкавал, салата за нея, за мен минерална вода. Устните са ми все още сухи. Отсреща седят Рози и телевизионерът. Някъде на долния етаж вече се е настанил Хари с апапите, нямат никакво търпение тези хора. Не можаха дори петнадесет минути да ни изчакат. Не им се сърдя. На масата вече съм прочел едно стихотворение и края на разказа, за който нямах време в салона, не съм недоволен от това. Напротив, защото почти издекламирах два от най –хубавите си, тези късите. Единият исках Ренката да го прочете, тя много го харесва. Ухили ми се завладяващо невинно, сниши се на стола, и пак мойто гърло трябваше да пресъхва. Всичко мина чудесно, така си мисля сега и усещам младостта до себе си, очите са кафяви и топли, косата прибрана зад тила, устните свежи, гласът завладяващ. Двамата влизаме в някакъв диалог, срещу мен Наско разказва един от безкрайните си вицове, за миг загубвам нишката на разговора, някаква глупава мисъл завладява за кратко съзнанието ми, може би от общата еуфория, а и от изпитото каберне или мерло, или какъвто е там наливен карашик. Добре, че я пропъждам бързо и с пръсти, а не със салфетка попивам трохата сирене, полепнала на долната й устна. Тя доверчиво накланя глава към мен, в този момент съм сякаш докоснал пеша на нечий шлифер.

 

             Няколко часа преди това стърча, потопен в сумрака на идващата вечер, до автобусната спирка край Южния парк. На гърба ми виси раница, но не с екипировка и суха храна за поредния туризъм. А с осемдесет бройки от току-що излязлата ми от печат книга. Не казвам първата, защото не съм си поставил задача да има втора-каквото дойде. В едната ръка държа кутия с три литра червено, в другата също тройка, но бяло. От избата в Сухиндол е, мисля, че ще му видим сметката като едното нищо и ще питаме за още. До мен трима тинейджъри се надвикват, споменават през минута нечии майки, отдясно на пейката е седнала жена с малък ръчен багаж, наглед е спокойна. Но аз усещам, че вече се изнервям, рейсът го няма, петъчният трафик се засилва, а това навярно е не само от нередовния транспорт. Все пак не съм Георги Караславов с неговото обемисто на брой творчество- за първи път ми е. Поглеждам часовника, минава вече половин час, откакто кибича тук, и се запътвам с решителна крачка към таксиметровата стоянка. Вече по-спокоен, пътувам в колата, с мъжа се заприказвамe за едното време, когато в района имаше само къщи с цветни дворчета, конски каруци и много, много люляк през пролетта. Не се сдържам, казвам му къде отивам.

-          Значи сте писател- чувствам уважение в гласа му.

-    Е, тази професия мисля, че я няма вече- му отговарям. – Сега пишещите сме повече, отколкото тези, които четат.

 Таксито едвам пълзи в задръстването около Семинарията, когато ми звъни джиесема. Поглеждам светещия дисплей и се усмихвам.

-          Здравей, аз съм… Пристигнах, къде е читалището, трябва да паркирам някъде.

             Обяснявям, доколкото мога, до скоро, така казвам, затварям и малко се умълчавам.

             Пред полутъмния вход вече са се събрали неколцина познати и малко повече непознати. Гого, Роко, идват Лъва и Тарзана, който отсега лъха на спирт. Това не му пречи да остроумничи, появяват се и някои други познати лица. Влизам в салона, оставям раницата, пак излизам за по една цигара, и представлението започва. Моето, и на Славето, една симпатяга, която пише поезия, и която толкова се вълнува, че не усеща как хубаво я разцелувам по двете бузи.

              Водещата говори колко сме талантливи и завладяващи в писането си. Щракат фотоапарати, първо чете свои неща поетесата, после се включвам и аз. Малко не по сценарий, но аз целия си живот до тук съм го изкарал извън всякакви параграфи и сценарии, че сега ли ще спазвам всичко това. Усещам одобрението на хората, седнали пред мен, повечето от които не познавам. Водещата в началото иска с усмивка да ме вкара в някаква нейна линия, аз невинно се измъквам, успял ли съм, вече няма значение. Защото времето лети, чета от книгата си, после слушам Славето, и ето идва време за автографите. Получавам три рози и един стрък фрезии, много обичам тези цветя. На жена ми винаги за осми март купувам фрезии. И в други дни съм й купувал. Запознавам се с Тили-Лили, точно такава си я представях. Пролет не я разпознах, при все че лицето ми е страшно близко, вече започвам да изключвам. Милейди, Стефо и Неслънчице ( за мен си е истинско слънчице ), нямам проблеми, не ги бъркам с никого. Хикари ми се усмихва, два пъти идва при мен и дълго държи пръстите ми. Алиса и Лариса дори не ги запомням като лица, при все че толкова много сме си разменяли коментарии във форума. После се обажда Дими, нашия квартал Лозенец може да се гордее с вида му, хареса ми с посребрената си коса и достолепната, все още младежка осанка. Прегръщат ме непознати хора, целувам се с братовчедка си, Румми не мога веднага да включа, за мой срам, коя беше. Окопитвам се навреме, после Весислава ме трогва с подаръка си, до нея Константин, благодаря за втори път на Дона, Свобода ме поздравява, една чудесна усмивка сякаш е слязла тук от блога, после едно малко момиченце ми поднася книга за автограф, до него стои, навярно, баща му. Запознавам се с Валсодар, Качака ми подава няколко бройки от блогерското списание, синът на Катя вече си е взел книгата, пожелавам на майка му скорошно оздравяване, и се усещам, че почеркът ми е ужасно разкривен и грозен. Дори за момент губя смисъла на това, което пиша, и накрая идват последните непознати, усмихнати лица, толкова красиви и толкова млади. Това ми е най-ценното достижение, младите ще ме държат още години силен, сигурен съм, снимам се за последно с двете приятелки от туризма и след минути поръчваме червено вино и мезета на високата, чернокоса и леко намръщена сервитьорка. Да се мръщи, ние нямаме основание за това, поне тази вечер, със сигурност.

 

              И около час преди полунощ сме се изправили на големия булевард. Пред нас са двете момичета, държат по една роза, третата оставям за себе си. Качваме ги на последния автобус, с бате Наско отново знаем, че и тази вечер, както много други, няма да бързаме да се разделим. За нас празникът продължава. Спира спортна кола, две момчета ни питат от къде да купят цветя. Тези от телевизията знаят всичко, Наско им обяснява, аз им тикам в ръцете фрезиите. Момчетата не искат да ги вземат, тогава им казвам, написах книга, това цвете ми е подарено, искам да го дам на вас, вие пък на момичетата си. Усмихват се и потеглят. С Наско поглеждаме разписанието на автобусите, после часовниците си, и се мятаме на първото такси. Вътре е топло, свири музика, шофьорът е млад човек, а телевизионерът веднага го осведомява за нашето събитие. Разговаряме за книги, за дъщеря му, която е на седемнадесет, и така пристигаме до Южния парк. Наско предлага парично-стокова размяна, той се колебае, после приклекнал край таксито отвън, пиша автограф. „ Неочакваните неща понякога са най-силни” , или нещо подобно. Потегляме в хладния, тъмен и искрящ от студа парк, алеите леко се поклащат под стъпките ни, наливаме си от сухиндолското вино в пластмасовите чаши, които вземаме от едно вече приключило работното си време заведение. В което младият персонал отново е известен, че съм станал писател. Пожелават ни всичко хубаво, купуваме от денонощния магазин край парка цигари, момичето вътре ни гледа много подозрително. Отново сме в гората, край пресъхналите езера, и тогава задавам въпроса:

            - Колко беше сметката за таксито?

            - Пет лева- отговаря моят човек.   

            - Наско, че книгата струва десет, на загуба сме петарка. – Той започва да мисли.

            - Здраве да е, нали трябва да се печели аудитория- бързам да го успокоя аз.

                   

              След половин час виното е стигнало наполовина, малко залитаме наляво-надясно, искрите от последните цигари се стрелкат като светулки край нас, после правим сетното признание един на друг във вярност, откакто започнахме, изминаха четиридесет години. И аз го настанявам отново в такси. Разделяме се.

              Раницата отново е на гърба ми, но станала много лека, в двете ръце държа кутии с вино, едната пълна наполовина. Отварям входната врата, намъквам се в апартамента почти крадешком. Спалнята свети, часът е около един след полунощ. Минавам през банята, като се стремя да не се хласна в някой твърд и обемист предмет, после хлътвам в хола. Пускам нощната лампа, изваждам няколко черни семенца, които ще посадя утре в саксия, кое момиче ми ги подари, така и не помня точно. Слагам останалите книги на секцията и се мушкам под първото одеяло, което изваждам от скрина.

                 И вече може би в просъница, се сещам за още нещо. В тъмното разтварям отново раницата, напипвам малък пакет, усещам стъкло, парфюм ли е, питам се. Увит е в тъмна хартия, така твърда, че веднага ми заприличва на смокиново листо. Дори ухае на лятно море, или е от виното, не знам. На малката картичка, с връзка закачена, пише нещо, няма и да го чета сега. Защото разбирам отведнъж, неее, казвам си и се усмихвам, смокиново сладко е, няма съмнение да е друго. За да ни топли в спомена през дългите дни занапред.

             И отведнъж заспивам, сигурен, че тази вечер всички покрай мен, както и аз, сме се докоснали до плодовете на смокиновото дърво. И това докосване е прекрасно.

 

24.11.2009                             Любомир Николов

           
                                        


Тагове:   мен,


Гласувай:
21



1. kasnaprolet9999 - Колко бързо лети времето, сякаш бе ...
15.11.2010 17:24
Колко бързо лети времето, сякаш бе вчера. Поздрави за годинката от издаването на твоята първа книга. Мен не си ме разппознал, щото наяве съм по-хубава. блогерите от Пловдив ми казаха да си сменя аватара, там съм изглеждала като тетка. Е,няма да си го сменя, така поне няма да влизат от лошите анонимни да ме дразнят, нека да мислят, че съм тетка и да не ме закачат :)))
цитирай
2. lubara - Поздрави, kasnaprolet9999 !
15.11.2010 17:28
Така е, лети си. Бях се ошашавил от това внимание, затова не те разпознах веднага. А защо трябва да си слагаш друга снимка, за тези, които те ценят и така си хубава.
цитирай
3. hikari - поздрави и от мен!
15.11.2010 17:39
Мястото и часът на срещата не се променя - на 22 ноември от 18 и 30 - коктейл за душата - премиера на книгата на Дони Недялкова - Надеждата умира последна!. Авторката е и художник - истинско очарование е да общуваш с нея. Черешката на вечерта са джаз импровизациите на двама млади но забележими музиканти - Стоян Мартинов - пиано и София Василева - флейта. Да поканим всички приятели на духовно преживяване... Дай Боже да сме живи и здрави и скоро и ти да ни зарадваш със следващата книга!!!!!! Ела
цитирай
4. lubara - Поздрави, hikari !
15.11.2010 17:45
Ела, за съжаление идвам в София на 18-и и пътувам обратно на 22- и.
Аз съм се презастраховал в този разказ, казвам дали ще има следваща книга-не знам.
Все пак да се надяваме! Най-вече да сме здрави и искрени, като онази вечер!
цитирай
5. ckarlet - Вълнуващи и незабравими мигове, ...
15.11.2010 20:13
Вълнуващи и незабравими мигове, Lubara!
Колко бързо се изнизаха дните... Време е да се похвалиш с издаването на нова книга! Желая ти го от сърце!
Удоволствие е да чета написаното от теб...Знаеш ли, взех много да харесвам и смокиновото сладко, защото ти му предаваш особен вкус...
Поздрави!
цитирай
6. skribezium - Поласкан съм, Любар! Радвам се, че ...
15.11.2010 20:20
Поласкан съм, Любар! Радвам се, че дъхът на смокините се усеща и в моя град!
Наздравица за теб, приятелю!
цитирай
7. lubara - Поздрави, skribezium, приятелю!
15.11.2010 20:36
Благодаря ти, че така искрено говориш за моите разкази. Един критик беше казал, че се чуди това разкази ли са, приличали били на наброски.
Да си гледа работата, като не усеща вкусът на смокините, няма да му се сърдим.
цитирай
8. ka4ak - Благодаря Любо!
15.11.2010 21:37
Пък,ако имаш място в раничката,може да снабдиш Търново с втория брой на Списанието!
Успешна седмица и до скоро!:)))
цитирай
9. skribezium - Така е, понякога и критиците заг...
15.11.2010 21:42
Така е, понякога и критиците загубват обоняние.
Тогава се случва да не могат да различат и познаят хубавото вино, хубавата бира.
Поздрави на старопрестолния ни град и на тебе!
цитирай
10. lubara - Поздрави, ka4ak !
15.11.2010 22:02
Тази събота и неделя съм в София. Ще ти пиша на лични.
цитирай
11. lubara - Поздрави, ckarlet !
15.11.2010 22:03
Леле, добре че се корегирах. Извинявай!
Не знам за книгата, писането е особено преживяване.
цитирай
12. tili - Наздраве, Любо!
16.11.2010 01:39
Кога мина тази година? Е, хайде, пожелавам ти още много години и приятели:)))
цитирай
13. tit - Хааа!:)))
16.11.2010 03:07
И аз го помня!:)
Сладкото от смокини е незабравимо, също!:))
цитирай
14. lubara - Поздрави, tili!
16.11.2010 08:16
Наздраве и на теб, нека да е така, Лили!
цитирай
15. lubara - Поздрави, tit !
16.11.2010 08:21
Това е добре, някой да помни нещата, които обичаш.
Защото аз обичам сладко от смокини!
цитирай
16. cefulesteven - Поздрави!
16.11.2010 10:39
Поздрави!
цитирай
17. lubara - Поздрави, cefulesteven !
16.11.2010 12:45
Хубав ден, Стеф !
цитирай
18. mimayordanova - Всяко нещо си тежи на мястото. Вр...
16.11.2010 21:12
Всяко нещо си тежи на мястото. Времето...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lubara
Категория: Изкуство
Прочетен: 4576763
Постинги: 689
Коментари: 9099
Гласове: 19614
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031