Сияна беше завършила архитектура. Пътуваше от близкото градче, не ми стана ясно каква работа свърши за двете години, които работехме заедно. Не, че ние бяхме отрупани със задачи и проекти. Имах усещане, че бюрото за проектиране е създадено за жените и дъщерите на големите началници от централата. Всички бяхме в една просторна стая със слънчеви прозорци и десетина работни маси. Началникът, един стар мърморко предстоеше да се пенсионира. Нямаше инженерно образование, смяташе със сметачна линийка,  компютърните програми бяха навлезли вече в проектирането и това ни се струваше много смешно. Това сигурно е бил моят шанс да ме вземат на работа. Едно момиче беше в майчинство, изглежда искаха да ме пробват, преди шефа да освободи голямото бюро пред нас, на което след обяд имаше навик да придремва. Жените безобидно му се подиграваха за това, но той не усещаше, че му се нарушава заслужената следобедна почивка. Беше в тази дирекция от сума ти години.          Сияна често закъсняваше за работа. Транспортът е нередовен, усмихваше се тя с особена усмивка. Но как е започнал денят й, или как е завършила предната вечер, това винаги се личеше от първите й стъпки, щом затвореше вратата след себе си.          Понякога влизаше много унесена. В ъгълчето на устата й имаше изсъхнала бяла слюнка. Сядаше на първия ред до прозореца и веднага захлупваше главата си върху бюрото. Ние се споглеждахме и гледахме да не я безпокоим. Внезапно скачаше и сядаше на стол най-отзад, тялото й се гърчеше, свито около коленете й. После излизаше в коридора, разхождаше се по близката улица и отново беше при нас.           Друг път с влизането си така еуфорично ни поздравяваше, че ни ставаше чак неудобно. Обикаляше непрекъснато, пипаше с ръцете си чертежите или правеше комплименти как добре изглеждаме днес. С някакво пренебрежение се отнасяше към работата ни, говореше, че голямата архитектура е пред нея, толкова е млада. Сега е временно тук, но в големите проектантски организации отдавна я чакат. Веднъж ми предложи да се включа към разработката й, която щеще да направи революция в урбанистиката. Показваше някакви работни чертежи, нищо не можехме да разберем от тях.             - Никой не може да ми вземе хляба- показваше ръцете си Сияна. – А и тук има нещо, сега малко си почивам, но голямото признание няма да ме отмине-вдигаше полуразтворени пръсти към косите си.             Макар и по-рядко, случваше се умълчана да впери поглед през прозореца, в очите й имаше нещо, което не можеше да видим. Тогава не се различаваше от нас и после обсъждахме заедно телевизионните сериали, които вечер обезлюдяваха от рано улиците на града. Или в обедната почивка разказваше нещо за себе си, когато жените бяха извадили плетки или разлистваха модни списания.                Колежките говореха, че в София при следването изживяла нещастна любов. После станала различна, родителите й се грижеха много за нея. Минала беше през няколко предприятия, дори и през общината на градчето, където живееше. При нас се задържа най-дълго. Казваше, най-много ми харесва тук, че съм всред млади хора. И тогава широко се усмихваше.               Беше висока, със малко скоклива походка, облечена чисто, с хубаво лице и коса. Понякога ни дразнеше, но по-скоро я съжалявахме.               Един ден не дойде на работа. Не разбрахме защо, от дирекцията не ни дадоха обяснение. Скоро пристигна млад, току-що завършил архитект. Все пак жените бяха много повече от нас, мъжете. Дойде и новият началник, шефовете предпочетоха да не рискуват с мен. Не съжалявам. Трима мъже, няколко проектантки, една голяма стая, в която остана място и за сянката на Сияна.                   Не я видях повече.

в който Сияна беше любимото ми име...
хубав разказ, като всичките ти

има хора, които оставят трайни следи в нашето съзнание, поради това, че са много по-различни от другите и някак по-естествени, въпреки че не споделят много за себе си, всичко е изписано на лицата им.

на една позната. Тя също не обича да разказва много за себе си, имала е труден живот...Абе караш ме да се замислям дълбоко всеки път, след като те прочета. Не знам дали ми е полезно обаче...;))))))

Поздравявам те за майсторлъка! :)

Чети тогава само пътеписите и историите, да изпопадаш от смях. Кажи, най-смешно, по-малко смешно или някоя щуротия-"Моите щури истории-триатлон по лудост."

Благодаря, любителко като мен на стария зоопарк!

Аз само разказвам, всичко е около нас. Очите са различни. Щом го харесваш, значи гледаш като мен.

Добър разказ.Нищо не се случва, а те кара да си позамислиш.Поздравявам ви за написаното.

да ти е слънчево и празнично! И още от моите усмивки за теб :)))

Да, щом сте се замислили, значи е добре. Защото аз изобщо не се замислях. Името ми проблясна, след половин час се получи това. Благодаря ти!
Ох, почнах и аз като продавачките в нашите магазини. Докато купиш, на Вие. После веднага на ти. Нека да си е така, нали може?

Ще ми вдигнеш много рейтинга за числеността на коментарите така, благодаря ти. Само това е достатъчно, за да ти пожелая още веднъж красиви празници!

твоето живо присъствие в разказите ти, естествеността на ситуациите. Ако си имал време да забележиш (в стиховете ми), аз съм по земните неща, а тук намирам точно такива...Затова и се връщам и чета, макар не винаги да имам време за коментар.
Честита Цветница!

Ние сме от една кръвна група, това е несъмнено. И аз не винаги имам време за коментар, а се стремя да следя нещата, които поместват тези около мен. Които са ме избрали, които и аз съм избрал.
Честита Цветница и на теб!