Прочетен: 1054 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 09.02.2009 13:53
Когато навън все още е студено , вятърът се стрелка между голите клони на дърветата и облаците сивеят чак до тъмномораво , в нас се опитва да покълне пламъчето на надеждата . Толкова много дни сме я съхранявали в себе си , че вече й е време да се разпукне . Не знаем какво ще се покаже от това пробуждане , но очакваме да ни завладее и изведе до този устремен път , който ще ни покаже правилната посока .
Посоката , която сме загубили или все още не сме открили . Но за която след време ще можем да кажем , това е вярната и истинската .
Знаем , че понякога е късно за да е нова и така различна от тази , която сме следвали до сега . Но все пак това , че след зимата идва винаги пролет ни кара отново да се разлистим и макар , че корените ни са накорубени , жилави и обрасли с мъха на отминалото време пак се надяваме на млади филизи , от които да може да се родят плодове .
Плодовете на нашия винаги млад и пълен с надежда стремеж към промяна и това мъничко човешко щастие , от което всички се нуждаем .
2. Моята смокиня и Каваците.
3. Първият ми текст - Централна Стара планина.
4. Бързотечно си тече животът!
5. Един приятел, Веско от Веселиново-Ямболския край.
6. Всеки има своите Хималаи. Но това са истинските на Зори.
7. Рожден ден - разказ
8. Цвете в моето око.
9. Чичо ми Чавдар - споменът е жив!
10. Тилито-Лилито, една душа безбрежна!
11. Стефо, благодаря ти!
12. Аnni Cordy