Преди доста години на нашата улица построиха два нови блока .
Един от новодомците бе и ергенчето .Така го  кръстихме в къщи , 
нанесе се в съседния блок . Беше среден на ръст, слаб с изрязано 
лице и липса на почти всички предни зъби . В устата му димеше постоянно цигара без филтър , ходеше някак като че ли на
пружини , винаги със захабени дънки и цветни якета 
втора употреба . Бе учител по математика в прогимназията на 
едно близко село .

         Страстта на ергенчето бяха колите . Или по - точно старата му кола , под която прекарваше почти цялото си свободно време . Разбираше от двигатели , амортесьори , токове , накладки  и винаги бе склонен да разкаже на скептичните си наблюдатели колко сила и мощ има все още в неговата машина . Даже и с бои се захващаше , защото цветовете на колата му непрекъснато се меняха . Е , нямаше този полиран блясък , който веднага бие на очи при пребоядисването в автосервизите . Но пък цвят кола не кара , усмихваше се той с онази сдържана и леко крива усмивка , която прикриваше отчасти празнините в устата му . Те зъбите не са толкова важни , бе споделил веднъж когато бяхме станали почти квартални приятели .

  - Пък и много не обичам месо , гледам по - здравословно да се храня - казваше ми , явно бях заслужил доверието му за тази  изповед .

        Бяха минали десетина години откакто живеехме в съседство , когато един ден около центъра ме застигна ергенчето .              

         - Аз се пенсионирах , малко рано , но няма смисъл да се мъча вече с учениците . Такива времена са настанали ,  направо да си съсипеш здравето . А и бензинът поскъпна много , не мога да ходя с колата на работа . Пуснах две ученички в съседната стая , тъй ще я карам и ще съм по - спокоен .

       Няколко месеца след това една неделя се заприказвахме отново . Мъчех се да сменя  летните гуми със зимни , когато при мен приклекна моят приятел .

            -  Не виждам ученичките ти , да не би да са те изиграли и да си ги изгонил – го попитах .

              - А , добри момичета бяха – отговори ергенчето . - Ама нещо много ме бяха взели на подбив комшиите , нали съм ерген , а те момичета ... Та затова ги освободих . Пък момчетата са такива разбойници , ще си карам сам .

              Усмивката му бе същата , сдържана , леко крива и  едва прикриваща липсата на предните  зъби .

             Същата пролет видях как ергенчето  изнася от къщи оскъдната си покъщина .

             -  Какво става бе , комшу – го попитах . – Да не би да сменяш махалата , че какво ти беше тука .

               Бил заменил апартамента си за малка къщица някъде около старата част на града .      

             -  Ами реката е наблизо , ще ходя за риба . Пък и защо ми е този апартамент , сам човек в три стаи . И някой лев ми остана , трудни времена са – утешяваше се сякаш той .

             Така няколко години не бяхме се виждали , когато една пролет със семейството се разхождахме около стария квартал до реката . От една тераска на порутена къщица ми махна ергенчето . Косата му бе пооредяла доста , бе още по- слаб от преди , но сякаш имаше нов блясък в очите му .

              - Аз пак ще живея в апартамент , и гараж дори ще си имам . – Засмя  се той и сякаш усмивката му не бе толкова изкривена . – Ще вдигат малък блок на мястото на къщата ми , и за мен ще има място , нали съм собственик . До година – две ще привършат , след седмица се изнасям . Е , на квартира отивам , ама времето бързо ще мине . 

              Пожелахме си всичко хубаво и се разделихме .

 

              Лятото си замина и този път , отново дойде есента . Беше топъл ден , надвечер бях излязъл да се разходя по старите калдаръми на града . На мястото около синята къщица на ергенчето се бе надигнал нов красив блок . Приближих да го разгледам , може би щях да видя стария си приятел , нали го знаех как чакаше с нетърпение отново да е новодомец . Пък и може да е дошъл някой акъл да даде на майсторите  , той обичаше да разговаря с хората .

              Тогава видях закачен  на един от двата гаража избелял лист с името му . Не бях готов за това , някак си тази новина ме свари неподготвен .

            - Добър човек бе той , леля , ама нямаше късмет да се нанесе на новото. – Една възрастна жена  ме заговори , явно комшийка тук наблизо .
               Няколко дни преди да съборят къщицата не били го виждали да излиза навън . Това било необичайно за ергенчето , хората разбили входната врата и го намерили сам в кухничката си . На масата стоял разпънат чертеж  на малкото му апартаментче , в което щял да се настани след  една-две години . Дори бил правил някакви свои бележки с молив , мислейки че това време ще дойде скоро . И то наистина скоро щеше да настъпи , но без ергенчето .

              

                  Преди няколко дни  пак минах от там . Блокчето вече не е така ново , обитателите му отдавна са се нанесли . Двата гаража отпред се бяха превърнали на малки магазинчета . Мислех си дали тези , които живеят в неговото  жилище знаят кой е щял да бъде вместо тях на това място . Сигурно . Но така става , че понякога  нашето бъдеще се гради на нечие чуждо нещастие . Без да го искаме дори .

                  Като това на едно самотно , с леко изкривена и зле прикрита усмивка ергенче ,  което обичаше да говори с хората .

                  

                                

 

Много хубав разказ!

За съжаление това са добри и скромни хора, които вместо уважение и поддръжка получават само самота, до един такъв ден, в който самотата ги убива.
Разговорът с околните го е спасявал от полудяване и натрупване на негатив, но не достатъчно. И сигурно щеше по-дълго да живее, ако бяха оставили квартирантките му без да клюкарят.
А клюкарят, защото примерно, моя съсед си взе квартирантка, и тя наду корема. Ами морал.
Ама едни се възползват,а други страдат, и стоят без доходи чак докато това ги убие.

Жал ми е за човека. Винаги съм искала да помогна на някого като него. Но не познавам, или някак не се получава. На тях им трябва ... общество. Стойностно общество, за да ги опази.
И аз се чувствам като него в това общество. И не бих пуснала квартиранти, това е работа за нахални хора. Като вампири са хазаите, доколкото помня ;). Няма средно положение у нас, няма златна среда.

Чувствам се виновна за смъртта му.
Както и цялото общество, което не успя да се справи с простотията си.

viki11 , благодаря за това , което си написала .

Наистина е потресаващо да си сам цял живот - без близки, без деца...Сигурно е убийствено...
Хубаво си навлязъл в психологията на самотника, браво!

Поздравления за разказваческото майсторство!
Страхотен разказ!
Продължавам...

толкова тъжно ми стана за този добродушен човечец...разказа е чудесен!но края му е много истински...за щастието което се гради на чуждо нещастие...накара ме да се замисля..колко ли хора съм наранила...за да бъда щастлива...дори и неволно...