1-ви декември   --  Мирослав

 

           Вече два месеца се чувстваше свободен . Така , както бе преди петнадесет години , когато откри фирмата . Направи я за себе си и десетината години , които я управляваше не бяха никак лоши . Сам се чувстваше отговорен за неуспехите си , а и бе сладко резултатът от труда си да не дели с никого . Но беше малко мързелив и не дотам нахъсан , за да развие дейността на по-високо ниво  и така да увеличи персонала и печалбите да му дадат стабилност и сигурност за бъдещето . Затова следващите  пет години не бяха леки . Работеше за партньорите си от онова , хубавото време . Те бяха трима , изреди ги един след друг . Нямаха нищо общо с момчетата , които бяха , когато започваха частния бизнес . Той бе по-голям и зрял , но им отстъпваше в амбицията и дори бруталността , когато това бе определящо при сключването на сделките . А когато постъпваше при тях на работа , те вече бяха големите бизнесмени . Бързо забравиха общите години , когато започваха и сега го използваха , често злоупотребявайки с неговата отстъпчивост и корекност .

          Затова в началото на септември напусна . Стига е служил на други , свободата е най- ценното , което ще има за в бъдеще . Във времето и с тримата се бе разделил приятелски , пътят бе отрязан и нямаше връщане назад .

          Работата му сега бе същата , като преди . Да продава . Но не за себе си , а за една компания от голям град край морето . Командировките лятото ще са доста приятни , си мислеше  , когато спечели интервюто за работа . От всичките останали кандидати , далеч по- млади от него той бе най- подготвен . Защото предимство му  бяха неговите десет години , през които работата го бе научила на доста неща . Новият шеф започна с думите , искам продажби , не ме интересува работно време . И му връчи едно малко книжле , наръчник за привличане на клиенти . Мирослав ги знаеше тези книжки . Написани за инфантилни . Как да се обличаш и подаваш ръка при преговорите , дали и кога да натискаш клиента за висока цена и едва ли не в никой случай да не си чоплиш носа , когато водиш преговорите . Захвърли я някъде из библиотеката си . Толкова непрочетени книги имаше , точно пък туй четиво ще разгръща вечер , когато си пие чая или питието , как пък не .

           -  Не се отчайвай , до три месеца никой преди теб не е правил сделка - му каза шефа в началото . Мирослав направи продажба още нямаше и месец , откакто бе започнал .

             А хората от централния офис му провалиха още две . Първата сделка била започната преди неговото назначение . Тези хищници , лакоми за пари не му се довериха . И когато клиентът вече им се изплъзваше му се обадиха . Отиди и виж защо не стават нещата . Ами като сте си отворили задните части само и само да лапате , как ще станат нещата . Късно е чадо , резето падна , им каза Мирослав . Не им спести позицията си кой е причина за неуспеха .

             А днес седмицата не започна никак добре . Преди десет дни бе финализирал сделка , която щеше да осигури постоянни продажби за фирмата . Оставаше само техническата страна по оформяне на документите . От централния офис му казаха , много се радват за новия клиент , но сега имат много работа , нали ще изчака . Чакането свърши и отговорът от  „гнездото на осите „  го изненада твърде неприятно .  Условията на бъдещата работа бяха променени в ущърб на новият клиент . И на Мирослав , разбира се . Всичко рухна , клиентът се отдръпна начаса .

             -  А бе ненормалници - повиши им глас той . Рядко му се случваше да избухне . – Тази    фирма чия е , откъде идва това поведение , проваляте ме тотално . Май ще трябва да си търся друга работа .

   Все пак денят не бе чак толкова лош . Дори напротив , вечерта синът му се обади от чужбина . Вече започваше пета година зад граница . Готвеше дисертация и работеше в банковата система на общината във един голям финансов център . В началото на септември бе кандидат-ствал за постоянна работа на по- високо ниво . Длъжност и заплата по- значими , разбира се .

              -  Одобриха ме за работа в Лондон – гласът му звучеше безпристрастен , както винаги .

Когато го бяха приели в университета да следва международни отношения  цялото семейство бе гордо с това .  -   Само не мислете , че е станало нещо особенно – бързаше тогава да охлади ентусиазма на родителското тяло синът му .

                   Добре е , че момчето ми е стъпило здраво на земята , си помисли Мирослав . Не че се оплакваше от живота си досега , но все пак желаеше друго за младите , те го заслужават .

                                                             -----

                                         

                                      2 – и декември - Камен

          

             На петата година се премести в Европа . Градът , където се установи  му се видя като едно голямо село , въпреки стоте си небостъргача . Защото  в този световен мегаполис , където замина след Софийския университет нещата изглеждаха по друг начин . Динамиката на града , уникалните мащаби и неповторимата атмосфера , създадена от всички възможни раси и националности създадоха в него друга нагласа към света . Но напоследък се чувстваше малко самотен . Години отдели на образованието си , вече бе време да получи реализация за труда си . Гонеше тридесетте и първите бели косъмчета по косата си не можеха да се прикриват вече . Амбицията на двама млади хора , това бе причина за онази раздяла . За която бе подготвен , усещаше че е неизбежна .  Трябваше му промяна , съзнаваше това и го желаеше . И при все , че в университета му бяха предложили асистентско място предпочете коренно да промени средата и живота си . Двата месеца , които изминаха оттогава донесоха промяната . Работата му харесваше , градът вече го бе завладял с историята си и вековните традиции , организиваността на битието тук се различаваше много от местата , където бе живял и все повече му допадаше .

          А и пътуването до всички краища на Европа бе толкова лесно и достъпно за млад човек , който знае езици и може да си позволи посещението във всички музеи и прилични хотели . Не беше сам в пътуванията си , новата връзка , така неочаквано възникнала му бе възвърнала много от мечтите и плановете за бъдещето .

           Тази вечер трябваше да се обади на майка си в къщи . Отношенията между тях бяха много близки  и той не можеше да не се съобразява с нейните чувства , често се чуваха по телефона . С баща си бе по- лаконичен , не си споделяха много от личните неща . Но когато имаха спорове  той усещаше , че мъжката логика в много случаи е лишена от онази емоционалност на майката и затова е по- конструктивна .Обичаше ги и двамата , но по различен начин  изразяваше привързаността си към тях .           

            В края на работния му ден отново му се обадиха от Лондон . Този път новината не бе добра . Работодателите му от банката не можеха да осигурят работна виза за българи и румънци , при все че вече и двете страни са в Евросъюза . Говореха му за събиране на някакви точки , които за съжаление не ще са му достатъчни при постъпване на новата му работа . Явно всички сме равни , но не съвсем , си помисли веднага Камен . Нещата се бяха усложнили само заради това , че е с българско гражданство . Той не губеше лесно кураж , дори бе запознат с тези изисквания и това съобщение не го изненада . Но сега изпита тези затруднения на гърба си .

              Всичко до тук беше битка . Явно не е свършила , въпреки че бойното поле вече бе разчистено .

               Камен отложи обаждането си в къщи за другата вечер , искаше да провери какви са всичките му шансове и тогава да ги обсъди с родителите си .

                                                   ---------

                                         3- ти декември – Звездалина

 

                Атмосферата в болницата напоследък стана непоносима . Шефката на отделението , в което тя работеше откакто завърши медицина отсъстваше с дни наред . През три месеца пътуваше из цяла Европа по симпозиуми и всичко лягаше на гърба на Звездалина . Тя обичаше работата си и с годините бе повишавала многократно своята квалификация . Но нито веднъж не и бе предложено да смени началничката си в онези задгранични работни срещи . В частната клиника , където даваше прием два пъти седмично бяха доволни от нейната работа и многократно й бяха предлагали постоянен договор и два пъти по- голяма заплата . Звездалина не можеше да се реши на тази стъпка , защото имаше някаква особенно чувство на задълженост към колегите и дори болните в общинската болница , където бе започнала работа като млад специалист . В къщи не веднъж бяха обсъждали с мъжа си тази тема . Трябва ти промяна , казваше й той , нали вече бе минал по този път .

       -  Ти го заслужаваш , трябва да помислиш и за себе си – бяха винаги думите му .

И ето сега преди изтичане на годината тя бе насъбрала кураж да направи това , което отлагаше с години . Дано да е за добро , мислеше си Звездалина след като подаде молбата си за напускане .

            В болницата се изненадаха от това нейно решение . Толкова години съм ви носела на гърба си , ще свиквате да се оправяте без мен . Това сподели с най- близкият си колега тя и не бе усетила как сълзите бяха навлажнили очите й .

Вечерта в къщи очакваше по телефона да се обади Камен . През последните няколко месеца тя се тревожеше много за него . Та нали се бе разделил с приятелката си , бяха заедно толкова години . И когато се премести в Европа майчинската й радост бе голяма . Така можеха по- често да се виждат , ето за Коледа той щеше да си е в къщи , какво са два часа пътуване по летищата . Чакаше с нетърпение тазгодишния празник . А и той вече не е сам , отношенията му с новото му момиче явно са сериозни , чувстваше го .

                   -  Мамо , работата ми в Лондон нещо удари на камък , добре че и аз съм каменен - гласът му звучеше спокойно , както винаги .

                   -  Няма ли някаква друга възможност да се уредят нещата – каза тя , след като синът й накратко я запозна с проблемите около работната виза .

                     - Искам да ти кажа нещо по - важно за момента – отговори синът й .

       

                      Както винаги Мирослав слушаше отстрани . Лицето на Звездалина се бе разтворило в усмивка . Той усети , че синът им готви приятна изненада .

                       Разговорът след малко завърши . Двамата се погледнаха , вече и Мирослав се досещаше какво предстои .

                        - Момичето на Камен  идва за празниците с него . Искала много да се запознае с нас .

 

                      Двамата едновременно погледнаха към календара , окачен на стената .

                      До Коледа оставаха още 22 дни . 

 

 

 

 

 

 

Много добре си описал хронологията в живота на средно-статистическия българин, живущ в условията на дългия преход. На много места видях случки от живота на много мои познати. Добре че децата ни се справят с трудностите, нали са отраснали в такова време и могат да определят, кое е най важното. Много ми хареса разказа ти.

А на мен много ми хареса , че ти е харесал .

В Мирослав видях теб,приятелю!
А Камен ме разплака!:(
Напомня ми МОЕТО ПО-ГОЛЯМО ДЕТЕ, което не съм виждала вече почти година, но когото очаквам с нетърпение, заедно с приятелката му по ...ВЕЛИКДЕН!:)
Какви съвпадения само, а?:)
Бъдете живи и здрави всички!:)

Благодаря ,Кат.
Големи съвпадения, нали ти казах...