Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.05.2020 15:59 - НИЕ-471 Дребни като камилчета случки бе, Боби
Автор: pitatlimedejzorata Категория: История   
Прочетен: 973 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

СИТНИ ДРЕБНИ КАТО КАМИЛЧЕТА СЛУЧКИ БЕ, БОБИ

 

·                      Знаеш ли, Боби, какво казва Ерол Ибрахимов в едно интервю на Надежда Ненова за в.”24 часа” от 1 май 1999? – “Нашият идол е Че Гевара. Той е култов революционер като Ботев и Левски. Секссимволът на комунистите. Феновете му са все готини хора.” 

·                      “Усещам, че на хората им липсва мотивация, липсва им желанието да се борят, да се оправят с проблемите си. Това е страшно! Потискащо е. Като че ли се въртим в затворен, омагьосан кръг. Прокоба ли е, какво ли е, не знам. ... Един много близък колега ми каза: “Абе, вие се взехте много насериозно”. Разбираш ли, обзема ни общ нихилизъм  и цинизъм. Всички сме объркани. Тотална е липсата на морал, на стойности, на нещо на което да стъпиш. Уж имаме пътеводители, хора на които сме се доверили, а и те не знаят накъде ни водят, кой път да хващат – заради нас всички, или заради тях си.” – Това са думи на Чочо Попйорданов (хъша) в интервю на Валерия Велева (Доганката) за вестник Труд на Тошо Тошев.
- Датата е 13 май 2000 година. Откак вестникът “Труд” се преобу и вече не е собственост на БКП, са минали 11 години. Днес този вестник излиза в половин милион тираж всеки ден. Това е страшното.
Да припомня, ако сте забравили:
На 7 ноември 1989 (само 3 дни преди Промяната) София чества 72 години от ВОСР в 1917. Пред паметниците на Ленин и на Съветската армия членовете на Секретариата на ЦК на БКП поднасят венци на благодарност. Органът на Централния Съвет на Българските профсъюзи в."Труд" в броя си от този ден публикува уводна статия "Идеалът":  “Най-важното е друго: както в първите години на Октомври, така и днес, социализмът ‑ и в СССР, и у нас – демонстрира жизнена сила, своята способност да разбие железните рамки на догмата и сектанството, на примитивизма и идеологическото късогледство и да потърси път за своето обновление, почва и живителни сокове за новия демократичен растеж.  Без да се отказва от идеала.  А заради него. И чрез него.”
Статията не е подписана. Жалко! “Смелостта” на Написалия я ще се появи след Разрешението! Чие Разрешение, питате:
В дните преди първите свободни избори у нас през юни 1990, един от най-висшестоящите комунистически организатори на Промяната, Димитър Йончев, ще каже: “Часовите и трудовите ни вестници работят добре.”
Те, вестниците ИМ, техните вестници!, продължават да работят добре... но срещу  европейска демократична България. И това не само на 11-та година от Промяната, а на 25-та, на 30-та, на коя още година - вас питам, двамата с Боби, дето си пиете кафето в “Джаза” и чакате да стане следобед, за да се прехвърлите в “Хавай”. А знаеш ли, Боби, че Димитър Йончев е брат на един Никола (и двамата от същата ДС) и чичо на една Елена Йончева, “безпартиен” евродепутат дори, обаче от червената група?! К’во ти пука, нали - да гледаш небето и да си бъркаш в нослето, е почти без пари.
- Искам да питам същото “хъша” Чочо Попйорданов от едноименната постановка на Народния театър “Иван Вазов”, която, твърди се, че има повече от 500 представления? Защо баш тя? Може би, защото в нея новите “хъшове” протестират срещу демократичните управници, както старите хъшове срещу турските изедници. Паралел, та фурга!
Не мога да го попитам. Чочо Попйорданов преигра с нихилизма и цинизма и Господ го прибра. Ще простите неуместния ми сарказъм в този случай, ама съм сигурен, че дори Иван Вазов би го одобрил. Защото, сигурен съм, че народният поет се обръща в гроба, като гледа и слуша тези... хубавци. И хубавици – Мадам В. имам предвид.

·                      Любен Дилов-син, отново в “Труд”-а на Тошо Тошев пред същата Мадам В. Само датата е друга – 28 април 2001 година:
“Хубавото, което ми се случи, докато бях хлапе, бе че слушах истории от първо лице единствено число – на Светослав Минков, Фурнаджиев, Цветан Стоянов (1л. ед.ч., Светослав Минков? – нали помните какво написах за баща му на този – Любен Дилов-баща и неговите “Гълъби в Берлин”) Това ми позволяваше да гледам по-иронично на нещата. Така че съм по-скоро ироник, а не хулиган. ... До седми клас изобщо не учех. Бях жертва на системата на  Лозанов - нямахме бележки, нямахме дневник, нямахме домашни. Бях абсолютно разхайтен и баща ми побесняваше от това, че си позволявам да гледам артистично на неща, които са задължително условие.” (“Системата Лозанов” беше лансирана от Людмила Живкова и се практикуваше експериментално само за деца на висшия ешалон на Партията. Когато Людмила умря в 1981-ва, тази система умря с нея. И само на децата им на тези, се позволяваше да бъдат “абсолютно разхайтени”! И това да не води до Трудово Възпитателно Училище като при другите обикновени, а вместо това да се представя за “артистично”!)

Така де, Боби. Артистичен си, не си обикновен разхайтен мързел, Борец си заедно с Диловците. Както казва Славчо, един от тях: Не си обикновен гъз,  а Градски Ъгловат Застраховател.

·                      Иван Кулеков, също така виден хъшов писател. Даже сценарист техен. (От 1999 година в “Хъшове и после в “Шоуто на Слави”, пише в биографията му. Преди това един от “Вариант 3” на Ефир 2 – Живка Гичева, той и горнооряховското ченге Христо Бойчев. Чийто девиз беше “Шъ съ оправим” и вдигнати 3 пръста нагоре.) Разказва той (в.”24 часа”, 20.7.1999) историята на българите в един сатиричен памфлет “Ние сме това, което не сме” ето така:
“Още в началото ние се разделяме на наши и наши и започваме страхотна борба за власт. Без правила. Сеч, убийства и пак сеч. Ту нашите печелят, ту нашите. Докато историците дълбаят върху камък името на стария хан, новият вече го е убил. Това налага ние за пръв път в историята да въведем по-бързото, т.н. тебеширено писмо, което се състои в изписване името на хана с креда и избърсването му с парцал. ... Хубаво, но се страхуваме, че много хубаво не е на хубаво. Затова, за да не ни се случи нещо лошо, се разделяме на две български държави. Е, не можем да отидем вече до Адриатическо море, появяват се проблеми с Бяло море, от почивките на Черно море остават само спомени. Неусетно идва новата 1018 година и всички Българии попадаме под византийско робство. Искаме да кажем лошо няма...”

Усещаш ли, Боби, как “барманката тропа с чаши зад нас, докато  Балканът си пее хайдушката песен”? Ако не съвсем усещаш, да ти припомня, Боби, година 1996, когато Кулеков (роден 1951г.) бе кандидат за президент в двойка с Христо Бойчев. Тогава го питаха “Защо се кандидатирате?”, а той сериозен отговаряше: “Много ми харесва, че в тоалетната в Резиденция Бояна винаги има тоалетна хартия. Никой не я краде. И е чисто, светло и просторно.”
Ама той се шегувал, казваш? С кого се шегува бе, Боби? С процент и половина избиратели, които сериозно, а не на майтап, са пуснали бюлетина за него. Още ли питаш Господ, какво му направихте, че тъй ви зароби на изток от Рая?

·                      Я, по-сериозно, нали, най-сериозно възможно – Йордан Радичков.
Роден е 1929-та, ще умре след 4 години, няма да доживее влизането ни в християнска Европа. И за какво му е, като е казал (5.10.1999, в.”Стандарт”): “В родното ми село съм чувал да казват: “А, Господ ли?... Не го познавам! Не ми е идвал на гости, не зная даже от къде се отваря вратата му!” Иначе Радичков е бил Съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния Съвет (1973-86), заместник-председател на Съюза на Българските Писатели (1986-89) и е нарисувал за “Дума” (1990) онази гарга, дето нахално стои на прозореца ни и гарчи “Ние пак сме тук”.

·                      Ами агентът “Атанас”, бе Боби - Вера Мутафчиева (1929-2009)

И тя член(ка) на Съюза на Българските Писатели (януари 1968–94) и секретар на секцията по белетристика (1982–86). Член-учредител на Сдружението на българските писатели (1994)...

·                      А Тончо Жечев (1929-2000)

9 септември 1944 го заварва 15-годишен. Той е син на антифашисти, става ремсист, след това член на Комсомола и комсомолски деятел. Съществува мнение, че заради критични изказвания около събитията в Унгария (1956) е отстранен от кариера в Комсомола и изпратен на работа в сп. „Родна реч“, където е редактор 1957-59. Но после за награда е изпратен аспирант в Москва (1959–62). Близкото му приятелство със Здравко Петров, Васил Джерекаров и Кръстьо Куюмджиев го превръща в част от прочута четворка по бридж и естетски кръг на изследователи на българската литература със сходни виждания. По-късно към тях се присъединява и Цветан Стоянов. (Оп-па! Последният се среща в детските спомени на Любен Дилов-син, помните ли? Не? – Е, що тъй?!) След това работи като редактор в списание „Септември“, където е зав. отдел “Критика” заедно с Христо Радевски и Никола Фурнаджиев. За да стане директор на Института за литература при БАН (1974-83) и член-кореспондент на академията. ... През 1993 г. заедно с Марко Семов и Тома Томов в продължение на 21 дни снима на Златния рог документалния филм „Страстите български: Цариградски разговори с Тончо Жечев“. (По най-известната негова книга, издадена 1975, “Бъларският Великден и страстите български”.) От 1997 г. е член на Съвета за национално развитие на президента Петър Стоянов и член на обществения съвет на фондация „Отворено общество“. “
Това горе, в кавичките, е извадено от официалната биография на Тончо Жечев, която всеки може и сам да намери в медиите. Аз искам да добавя един личен факт. През 1991 година Царят аха-аха да дойде в България. Увлечен от общата еуфория, си позволих да му изпратя (чрез пресаташето му у нас г-жа Галя Дичева) първата книга на НИЕ. След месец получих официално писмо-отговор лично от Симеон
II, което и днес мога да ви покажа. В него Царят ми препоръчва да покажа книгата си на Тончо Жечев! Не послушах съвета Му. Съм, и тогава бях!, достатъчно добре информиран за “страстите български”, Царю. Трябваше да намерите друг посредник между Вас и мен. Този е “чурук”. Както бе казала Ани Драндарова покрай борбата на патриарха Максим и поповете срещу СДС-правителството: „Аз съм дълбоко вярваща в Бог, но не вярвам изобщо на неговите наместници в България.“

Да знаете вие с Боби двамата, колко много още има за разказване... Колко прозрачно е ясно през годините защо разни социнтелигенти, “дисиденти” и разни други шоументи избягват да ви обясняват защо “хората на запад, братко, взимат само за час, толкова, че тука за тия парички кафенце ще жулим 4-5 дни”. Но за днес ще приключа с разказа за мероприятието “Българският Великден”.

·                      В края на април 2000 година, непосредствено преди тазгодишния Великден, правителството покани у нас на среща в НДК София около 2500 преуспели в чужбина българи. Според премиера Иван Костов идеята е “външните българи да посъветват властта как да приближи Европа към границите ни. А вътрешните българи да бъдат отговорни към себе си, за да превърнат страната ни в по-добро място за живеене”.
Лоша или добра тази идея, точно в този вид, няма да има бъдеще.  Проблемът е, че срещу едно показно говорене два дни и две вечери, Костов не предлага нищо, не обещава нищо, на Външните българи. На всичкото отгоре кой е “преуспял българин”, решава самият той. “К’ъв е па тоя?!”, питат вестниците. И от 2500 преуспели външни българи, поканата уважиха 600 без малко. (Следващият премиер Симеон Сакскобургготски ще модифицира малко тази идея и ще покани преуспели българи не за два дни, а ще им предложи  високи управленски позиции във властта. Царските юпита ще станат много по-популярни от костовите великденци. За 4-5 години обаче, не повече.)
Пред мен са вестниците от тия дни.
- Подборът на гостите наистина е странен. Най-високопоставен сред тях е княз Кирил Преславски. Не зная точно кой син подред е той на Симеон II, но не е престолонаследникът Кардам Търновски. Споменават се журналистката от CNN Ралица Василева и премиерската дъщеря Яна, която “учела в Италия”, и толкоз. Средната възраст на участниците е 25-35 години. Има и седем участника без постоянна работа в чужбина. Според организаторите “те били хора с много висока квалификация, които обаче не са могли да си намерят работа”. И имената на вътрешните българи не са повече – Йордан Радичков. Ваня Жечева вдовицата на Тончо Жечев (той умря само 2 месеца преди “Великден”-а, в края на февруари), директорът на НДК Христо Друмев, министрите Петър Жотев, Надежда Михайлова, Ема Москова. Както и Петър Стоянов, който се срещна с част от участниците в Президентството и ги покани през август на роженския събор. Леви представители няма ни един.
- Целта на срещата според правителственият говорител Михаил Михайлов: “Хората, които каним, не са емигрирали, а са се капсулирали някъде и чакат  по-доброто време, когато ще могат да се върнат и живеят в България. Този Великден ще събере хората, за да кажат защо са напуснали страната и тези, които ще кажат: ние не сме я напуснали, защото не можем без тази страна. Ако този “български Великден” се случи, както сме го замислили БЪЛГАРИЯ НЯМА ДА Е СЪЩАТА.”
Горан Готев, във в.”Дума”, 28.04.2000: “Просяците под мостовете, проститутките на тях, миячите на чинии, берачките в Кипър – тях да бяхте поканили г-н Костов.”
- Какво казаха някои много известни преуспели българи, които обаче не са сред поканените:
Ренета Инджова (работеща в САЩ в администрацията на Бил Клинтън): “Нямам покана за Българския Великден. Начинът по който ще се събират тези българи, не ми е понятен. И съм сигурна, че най-достойните, най-изявените лица няма да бъдат поканени или, ако са поканени, няма да дойдат, защото това са несериозни неща. Това е резил за България, която разчита българската емиграция да й даде акъл. Ами тя затова е емиграция, защото се е отказала повече да се опитва да дава акъл.” (препечатка в “Сега” от ”Монитор”, 4.04.2000)
Пита се каква емигрантка е Р.Инджова след като продължава да дава акъл. Специално ще отбележа “акълите й” в следващите години. Няма да забравя, защото глупаците трябва да бъдат осмивани.

Емил Кошлуков (в.”Сега”, 28.04.2000): “Тази статия е затова – за бездната между тях и нас, за цинизма на соцмероприятията на кабинета и демократичния прагматизъм на новите поколения. За нас разликата между Великденския евро-американски конгрес на Костов и ноемврийските съветски манифестации на Живков е пренебрежимо малка. За нас интервютата на премиерската щерка са по-безинтересни и от статиите на Людмила Живкова. Българският Великден изглежда ужасно на фона на политическите разкрития през последните дни. И тази дандания ще отмине. И от нея резултат никакъв няма да има. И след това ще продължим със скуката и тъпотията на жалкия политически елит. Това, което остава, е битката между тях и нас. Ние живеем в различни страни. В нашата България няма марксисти и братовчеди, пенсиите на родителите ни са достойни, не гърмят бомби и кръговете се учат по геометрия, не по политология. Ние искаме добър живот тук и сега.”
Много неща искам да добавя. За някои от тях съм длъжен да го направя. Емил Кошлуков завърши политология в САЩ не с пенсиите на баща си и майка си, а стъпвайки на популярността си като студентски лидер в СУ в годините 1990-1991. (Което е подготвено още докато е бил войник в казармата – около 10 години преди да запише СУ Но да спи информация под камък.) И когато видя “дебелия”, или може би знаеше, че ще го види, замина да довършва образованието си в САЩ – оставяйки НАС тук да живеем със “соцмероприятията”. Ще се върне по Царско време, за да оглави „Новото време“. Вместо „новото начало“. Същинска Лияна Панделиева в панталони!
Слави Трифонов пред “24 часа”, 26.04.2000: “Българино, днес вече не те забавляваме НИЕ, хъшовете. Днес вече те “забавляват” ТЕ, управляващите. Вече си наясно кой крал, кой обрал и кой кого ... бал. Великденски бал имам предвид.”
Още един нагъл ку-кушлуковец. Но по-отвратителен и по-важното – по-опасен от истинския Кошлуков, защото за разлика от него, Славчо има таланта ”да забавлява народа”, за разлика от скучния Емил.

 

 

СЛЕД  “БЪЛГАРСКИЯ”  ВЕЛИКДЕН

 

Определено иронизирам нашия Български Великден, поставяйки  го допълнително в кавички. От всички аргументации за това мое заключение избирам (засега) само две - на един идиот и на един презрян демагог. (Квалификациите са мои.)
- Йоло Денев във в.”Велика България” от януари 2000: “Исус Христос е българин от град Назарет, област Галилея, древната държава Хан-Ан – държава на небесните ханове. Исус е ученик на по-младия от него велик български пророк-реформатор Йоан Кръстител. Исус е знаел много езици, знаел, че римляните и гърците са българи по кръв, по език, по вяра.”
- Андрей Пантев във в.”24 часа” от 28 януари 2000: “Ако има съвременни исторически уроци от драмата на България и драмата на Стамболов през онези времена, то тя се състои в разбирането на британската максима, че няма не само вечни приятели, но няма и вечни врагове! Ние никога няма да забравим. Спасението на България от външна заплаха в часа на Стамболов има конкретни фактологически измерения. Те портретират тогавашна Русия в светлина точно обратна на онази атрактивна мистика, с която тя омайно облъчваше значителна част от българското възрожденско общество. Този факт стои с непоклатимата неизменност на простата историческа истина. Но българската драма от 1886-1894 години носи и далечна теоретична и морална стойност с метафорично значение. За първи път в модерната история на Европа бе казано “не!” на една велика империя от страна на нова, скована във васален статут държавица, неподкрепяна от никого! Ето че и другите има какво да научат от нас, и то в смисъл на храброст, мъдрост и престиж. Не убивайте Стамболов втори път!”

И после нали, защо Сашка Васева (Дупнишката Мадона с двамата младенци братя Галеви от новия Назарет - село Ресилово, Дупнишко) била казала: “Чалгата е редуване на  автентични народни инструменти в определена последователност. Чудя се как разни интелектуалци не са си дали труда да прочетат това в учебниците.”
След “Българската Коледа” - ох, пардон: “Коледата” е инициатива на Георги Първанов и тя ни чака в следващите, доминирани от него десетина години – след “Българския Великден” на Иван Костов, България “вече не е същата”, стана друга, дали?!
Това е дълга история, но моята работа е тъкмо тази – да я разкажа във възможно най-дългия приемлив вариант за “История новобългарская”. Както ми се ще да бъдат наречени моите книги НИЕ. О, извинете, увлякох се. Максимумът, който пожелавам сам на себе си, е да имате търпението да я четете. Другото го раздава Господ.




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pitatlimedejzorata
Категория: Регионални
Прочетен: 462120
Постинги: 633
Коментари: 248
Гласове: 816
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031